— Мислех си — обади се Лора, — че ще му наложат някаква огромна глоба. Не съм и предполагала, че могат да вкарат някого в затвора, защото е взел собственото си дете.
— За отвличане? Не си знаела? — Тънките устни на Маклафлин се разтегнаха в удивена усмивка. — Тогава по-добре се занимавай само с медицина, но не и с право. Баща ти ми беше казал… той много се гордее с теб. Да, Лора, за отвличане пращат в затвора.
Гласът на Ричард бе тих и напрегнат, когато успя да зададе въпроса си:
— За колко време?
— Зависи. Може за двайсет или за трийсет години, обикновено толкова.
Кейт започна да плаче, като опря глава на рамото на сина си, издавайки задавени звуци.
Такива ридания Лора бе чувала от една жена, чието дете бе премазано от кола на улицата.
— Трийсет години — прошепна тя, наблюдавайки Кейт, която никога не плачеше. После се обърна към Маклафлин. — Трийсет години — повтори изумена. — Това ли е „пълната сила на закона“?
— Предполагам. Присъдата би могла да е и по-голяма, ако Джим те е малтретирал или не се е грижил за теб, но тъй като случаят не е такъв… Но те се стремят тъкмо към такава присъда.
— И ще я постигнат?
— Може да се каже, че ще полежи в затвора някоя и друга година. Ще ми се да не беше необходимо да го казвам.
— Но всички, които го познават, хората от града, те със сигурност ще свидетелстват в негова полза, за такъв гражданин като него. Това няма ли да означава нещо? — попита Ричард.
— Искрено казано, съмнявам се, че ще му помогне особено. Не трябва ли да повикате лекар за майка ви? — съчувствено попита Маклафлин и погледна Кейт, която като че ли щеше да припадне.
— Горе има още от онези хапчета, които пих снощи — предложи Лора.
— Да, дай й едно. Съжалявам, че трябваше да ви кажа всичко това, но искахте да знаете истината. Винаги съжалявам, когато трябва да съобщя на хората новина, която не искат да чуят. Но трябва да знаете истината, за да направите всичко необходимо за Джим. Трагедия — повтори Маклафлин. — Изключителен човек. Виден адвокат, който почти бил стигнал върха, така ми казаха. Самият аз го познавам от дълго време, но разбира се, не съм знаел кой е всъщност. Не предполагах. Че как бих могъл? Е, утре ще се видим в съдебната зала. Нали знаете, че трябва да донесете нотариалния акт на фермата — добави той, вече до вратата.
— Знаем — каза Рик.
В къщата беше тихо. Само изскърцването на най-горното стъпало наруши тишината, когато Рик се изкачи по стълбите. После се чу глухият звук от затварянето на вратата на стаята му. Откъм стаята на Кейт не идваха никакви звуци; сигурно бе изпила едно от хапчетата на доктор Скофийлд.
Най-накрая, дълго след полунощ, дъждът спря и с това заглъхна бълбукането във водосточната тръба близо до прозореца на Лора, през който нахлуваше острият мирис на мокра трева. Над очертанията на хълмовете бе увиснала почти пълната луна с леко зеленикав оттенък. След като бе живяла толкова дълго в големия град, тя бе отвикнала да поглежда навън, освен когато се чудеше дали да вземе чадъра си.
Татко и Ричард винаги внимателно оглеждаха небето. Дали да поливат днес? Това дъждовен облак ли е, или слънцето се кани да пробие през мъглата? След закуска татко винаги обличаше сако и отиваше до града с колата или слагаше дънки и работеше в кабинета си, или пък отиваше да огледа фермата. Така е било винаги.
Вчера сутринта, преди трийсет и шест часа, всичко бе имало смисъл. Лора Фулър си беше правила акуратни планове за съботата, имаше планове за неделя, а в понеделник щеше да се върне за занятията в университета. А сега, подобно на жертва на земетресение или война, тя нямаше никакви планове. Дори вече не се казваше Лора Фулър.
Изпитвайки нужда да се подпре на нещо, тя се вкопчи в облегалката на едно кресло и вторачено заоглежда стаята — леглото, бюрото, върху което до вчера бе стояла фалшивата снимка, и където, на мястото до нея, все още стоеше снимката на усмихнатото семейство със самата нея сред тях, със студентско наметало и квадратна шапка. Ето, те стояха там, завинаги заедно, а сега разделени.
Това наистина ли си ти, Доналд Улф? Какво си направил с живота си? О, толкова съм ядосана, вбесена съм, съсипана съм. Върнах се у дома и заварих къщата като след бомбардировка и всички в нея мъртви.
„Негодна да бъде майка“, казва той. А тя е прекарала последните двайсет години с разбито сърце! Как само трябва да са се презирали един друг. „О, майко, трябва да говоря с теб!“
Утрото настъпи, това утро, в което трябваше да се върне в Ню Йорк, там трябваше да чака тази Ребека, сега известна под името Лилиан. Но не можеше да си тръгне от тук, преди да разбере какво ще донесе денят. Облечена и напълно готова след десет минути, тя слезе долу, за да открие, че Кейт е вече в колата, а Ричард се кани да се присъедини към нея.