— Лора, аз просто бях напълно шокиран. Не можех да не го кажа на някого, затова казах на родителите си и тогава баща ми изгуби самообладание. „Когато онзи твой приятел от адвокатската фирма, дето работи за жената, разкрие, че си знаел… а можеш да бъдеш сигурен, че ще го направи, историята е невероятна, за да я пази в тайна, е, тогава ти ще загазиш здравата. Не знаеш ли, че ще те разпитват? Боже мой, излизаш с Лора… от колко години вече?“ Не можех да му отговоря, в онзи момент не можех да измисля нищо, нито имах достатъчно сили. А после той наблегна, че името ми ще се разчуе, ако не съм един от първите, които са съобщили фактите на властите. Казах му, че това ще ми разбие сърцето. А той ми вика: „Добре, прави каквото искаш. А какво според теб ще кажат за това собствениците на фирмата?“. Стана ми ясно, че трябва да го направя… И го направих. Отидох при областния прокурор.
„Във всеки случай те дотогава вече са знаели — помисли си Лора, — така че според мен не е имало никакво значение. Но това разби и моето сърце.“
— Моля те, не ме ненавиждай, Лора. Самият аз толкова се старая да не се ненавиждам.
Снимката на Лилиан, застанала пред някакъв импозантен хотел на Пето Авеню, се усмихваше на Джим от пръснатите върху кухненската маса жълти вестници.
— Удивен съм, че се е отказала от внушителното име Сторм — каза той. — Е, тя е имала много имена: родена е Морис, омъжена и разведена Улф, след това Бъзли, после Сторм, а сега отново Морис.
— Наистина трябва да е много досадно непрекъснато да ти се налага да сменяш монограмите на всичките си вещи — с ожесточение изрече Кейт. — Не ми ли каза, че държала на монограмите? О, Джим, наистина трябва да престанем да четем тези вестници.
— Скоро всичко ще заглъхне. И ще изплува отново едва когато делото влезе в съда.
Но не беше много сигурен. Никога не бе имал представа — и как ли би могъл? — за размера на човешката низост. Някаква жена беше писала до редактора на местния вестник, че той не само бил отвлякъл дъщеря си, но също така бил използвач, бил се оженил, за да сложи ръка на огромен бизнес и да води лек живот. В друго писмо някой предсказваше, че ако разследването продължи още малко, ще се разкрие, че той има криминално досие в Ню Йорк. Най-долни от всичко обаче и най-унищожителни бяха думите на самата Лилиан: Хора, жестоки като него, не заслужават да живеят.
„Дори ние вкъщи сме се отчуждили един от друг — мислеше си той. — Почти не говорим. Всеки се е затворил в себе си, сякаш нещастието е само негово: Ричард непрекъснато се занимава с някакви никому ненужни работи навън, Кейт току изпада в пристъпи на фалшив оптимизъм, а Лора е потънала в депресията си. Сякаш сме някакви деликатни растения, увили сме се със зебло срещу зимните бури, в очакване на пролетта. Разликата е там, че пролетта не се вижда.“
Доколкото бе възможно, без да разкрива нещата, за които бе по-добре Лора да не знае, той се бе опитал да й обясни какво не е било наред в отношенията им с майка й. Но всеки път беше спирал пред онова, което не може да се изрази с думи; така ясно, сякаш се беше случило вчера, той се видя отново в онази отминала дъждовна неделна утрин в хотела в Италия. Беше се случило много отдавна и пътеката, водеща до днес, бе много дълга — не беше ли му го казал Маклафлин цели двайсет години по-късно?
„Какво направих? — запита се той и се ядоса на себе си. — Нищо друго не би могъл да направиш.“
— Мисля, че трябва да прочетеш това — каза Ричард на Лора. — Намерих го на кухненската маса. Това е един от жълтите вестници, дето ги продават в супермаркета. Горещи новини направо от печатницата.
Ето я и нея, този път над заглавието:
„Дълго страдалата майка, придружена от приятели от Франция и Италия, пристигна в Америка и каза няколко думи за Доналд Улф, бащата на дъщеря си:
«Преобърнах света, за да открия детето си. Говори се за двайсет или трийсет години затвор за него, но доколкото зависи от мен, могат да го осъдят и на смърт. Никое наказание не е достатъчно жестоко, за да компенсира изгубените години, през които не съм била с дъщеря си. Този човек е непочтен до мозъка на костите си. Той е престъпник и трябва да страда до края на живота си».“
Пред замаяния поглед на Лора се появи едно шокиращо лице. Колкото и да е странно, то не бе особено различно от фалшивата снимка, с която беше израснала. Имаше някаква странно усещане за себе си — гледа това лице и чувства, че това навярно е най-драматичният момент в живота й досега. А след това, съвсем нечакана, се появи друга картина — железни решетки, решетки на вратите, на прозорците, на портите, иззад които надничат огромни умолителни очи върху мъжки лица.