Той е престъпник и трябва да страда до края на живота си.
„Гняв — да — помисли си тя. — Но чак толкова много омраза?“
Хора, жестоки като него, не заслужават да живеят.
— Не те разбирам — каза Гил по телефона може би за пети път през последните два дни. — Откакто въобще те познавам, ти винаги си споменавала името й с копнеж и аз го усещах. А сега, когато наистина можеш да се срещнеш с нея, ти се отказваш.
Той очакваше обяснение, което Лора не можеше да му даде. Никакви думи не можеха да опишат хаоса в душата й, навярно такива думи не съществуваха.
— Гил, главата ми почти не работи.
— Разправят, че тя ти е написала писмо. Вярно ли е?
— Да. Върнах й го неразпечатано.
— Почти не мога да повярвам на нещата, които говориш. Страхуваш ли се от нещо?
— Не знам по какъв начин да ти опиша как се чувствам. Но нещо се промени.
— Е, едно е сигурно — нежно каза той. — От цяла седмица не си ходила на занятия в университета. Време е да се върнеш тук. Трябва да продължиш живота си, Лора.
— Няма да се върна обратно.
— Какво? Напускаш ли? Отказваш се от Медицинския институт, така ли?
— Не знам. Вече нищичко не знам. Не можеш ли да почувстваш какво става с мен? Уморих се да се опитвам да мисля. А сега… много съжалявам, но трябва да затворя телефона. Нека пак да поговорим утре.
Мислите продължаваха да се въртят в главата й с бясна скорост. „Само тя да не искаше да вкара татко в затвора!“ Все й се привиждаха железни решетки и онези лица. „Отсъствие на родителски грижи, така казват. Небрежно отношение към дете. Иска ми се да знаех цялата история, защото това не може да е всичко. Но никой не иска да говори. Рик казва, че не бива да притеснявам татко с толкова много въпроси. Сега разбирам защо винаги вземаше татковата страна, когато той отказваше да пътува с нас. Спомням си също как веднъж пътувахме всички и аз разпитвах татко за майка ми, а Рик каза: «Млъкни и остави баща си на мира». Бях направо вбесена, което, само по себе си, беше много странно, защото посвоему го обичах.
Навярно, ако не знаеше тайната, той щеше да ме обича също и щеше да бъде по-малко сериозен и сдържан. Но след като никога не каза нищо, и аз едва ли можех да го направя. А после се появи Гил, толкова весел и забавен.
В главата ми цари пълно объркване. Всичко е случайно. Вчера, точно когато се приближавах към входната врата, изпитах някакъв ужасен, зловещ страх. Сякаш бях улична котка, която бяга в дъжда и иска да се скрие вътре. Не зная защо. На стълбите седи една котка и също иска да влезе.
Предполагам, че ние не знаем толкова много за самите себе си или за когото и да било друг.“
Внезапен импулс я накара да скочи на крака и да излезе навън. Денят бе ясен и топъл; беше почти невъзможно всичко — небето, тревата и двойката гълъби, кацнали на хранилката — да е както винаги. Изглеждаше невъзможно да съществува ужас в този свят.
„Господи, колко ужасен трябва да е татко днес… и всеки ден! През всичките тези години той е живял тук, изпълнен с ужасен страх.“
Двайсет или трийсет години. Той дори не заслужава да живее.
Изпълнена с несигурност, съвсем сама, тя погледна случайно към две магнолии, които тъкмо се канеха да разцъфнат. Двамата с Рик ги бяха засадили там преди много години. „Ако се грижите за тях, поливате ги и ги подхранвате, след десет години ще бъдат три пъти колкото вас“, беше им казал татко в онзи ден. Две северноамерикански катерици изскочиха от къщичките си в каменната стена и гонейки се, бързо се закатериха към върха на дърветата. Веднъж кола бе блъснала една катеричка и я беше убила на тяхната алея. Татко й беше показал, че миниатюрните й крачета с петте си пръстчета са точно като нейните. Беше се надявал, че животното не е страдало, преди да умре. Лора си спомни, че бе поискала да я погребе в една кутия от бонбони, пълна с цветя, и че той й беше помогнал.
Някак незабележимо миналото обгръщаше Лора и сякаш искаше да я удави.
Върна се отново в стаята си, седна и се сгуши в един ъгъл до бюрото. А после само защото в полуотвореното чекмедже се виждаше оръфаният стар дневник, тя го извади и зачете.
„Татко каза, че мога да ходя на уроци по тенис. Попитах го дали майка ми е играла тенис и той каза, че да. Това е странно, защото веднъж вече го бях питала за същото и тогава той ми отговори, че не е играла. Той понякога забравя разни такива неща и ми се ще да не го правеше.