Летището също представляваше истинска драма за него. „Международни полети — пристигащи и заминаващи“, прочете указателите. Ето ги там, заминаваха на меден месец с новия си багаж и новите си дрехи, специално купени за пътешествието. Ето ги там, бързаха — възрастни мъже с посивели коси и млади, облечени в тъмни костюми и с дипломатически куфарчета в ръка, заминаваха за Лондон, Москва или за което да било друго място. Е, и той бе правил същото, бе обичал този начин на живот и се беше отказал от него заради нещо по-важно.
Самолетът направи голям завой, премина над Хъдзън, издигна се над струпаните сгради в предградията, през които преди толкова години Доналд бе бързал с Лора и пухкавото й мече, и се понесе над облаците. До него Ричард четеше вестник и Джим си помисли: „Радвам се, че предложи да дойде с мен. Не съм в най-добрата си форма“.
Внезапно младият мъж се обади:
— Джим, искам да ти кажа нещо. Независимо какво ще направи Лора, дали ще се върне в Медицинския институт или не, каквото и да реши, където и да се намира, искам да знаеш, че аз ще се грижа за нея.
— Знам го, Рик. Никога не съм се съмнявал в това.
Понякога на Джим му се струваше, че времето лети, че дните препускат, а му предстои да свърши още толкова неща, преди да се случи „онова“.
За първи път от много години парите недостигаха. Фермата „В полите на планината“ беше заложена, за да се плати гаранцията му. Рик, който бе прекарвал повечето време на полето, имаше твърде малко опит зад бюрото. Царството на Кейт беше оранжерията. Тогава кой щеше да заеме неговото място, когато „онова“ най-накрая се случеше? Трябваше му много време да ги подготви, преди да бъдат в състояние да поемат задълженията му.
Друг път имаше чувството, че времето пълзи. Сякаш бяха изминали месеци след срещата с Етел Райс… и в същото време, когато гледаше дъбовете, чиито листа ставаха жълто-кафяви както всяка есен, той си мислеше, че най-лошото вече се е случило и е зад гърба му.
Но никога не го напускаше мисълта за Лора. Той се притесняваше; лежеше буден и се притесняваше. Тя трябваше да се върне в Медицинския институт, несъмнено трябваше да се върне там. Но около сините й очи имаше тъмни кръгове и мълчеше прекалено много. Той спореше, сочеше логични аргументи, направи всичко друго, освен да й заповяда, и се провали. Само доктор Скофийлд успяваше да пробие стената на депресията й. Използвайки като претекст необходимостта някой да му помага, той я бе помолил да работи при него, дори само временно.
— Поне знаеш правописа — бе й казал, опитвайки се да я развесели.
Несъмнено тя бе прозряла, че докторът е прибягнал към тази хитрост от добро сърце, но въпреки това бе приела предложението му като начин да се измъкне от мрачния си дом.
Бог да благослови Скофийлд и всички останали, които бяха толкова внимателни, посещаваха я, носеха й малки подаръци от рода на цветя или сладкиши и бяха много тактични. Настроенията на баща й обаче варираха от едната крайност в другата. Не бе ли възможно, питаше се понякога той, ако делото се забави достатъчно дълго, някак да го пропуснат, преписката да се загуби сред купищата книжа, които се натрупваха в един многомилионен град… Но само миг по-късно съзнаваше колко ужасен трябва да е, за да му хрумне нещо толкова абсурдно.
Но след това пък му идваха други мисли. Те се появяваха през нощта, когато лампата в стаята, където спеше с Кейт, угасваше, а той оставяше книгата, с чиято помощ се опитваше да избяга от реалността. Ами последната им нощ? Защото тя със сигурност щеше да дойде, тази последна нощ, когато щяха да лежат заедно, а на сутринта да се разделят. Кейт и той, преди да започнат дългите и мрачни години на раздялата.
Но въпреки всичко сега се опитваха да живеят нормално. Тя го викаше да види току-що пристигналите холандски луковици. Оранжерията й напомняше парник от времето на крал Едуард14, листата на папратите висяха от закачените на тавана кошници, а в кабинета й имаше бял плетен стол от ракита. „Я погледни — казваше му тя, — в тази страна няма чак толкова много разсадници, където можеш да намериш незабравки и червени кремове. Ами тези едри сини цветове, ако не знаеше, щеше ли да предположиш, че са най-обикновени тръни?“
В такива случаи й казваше, че поне в негово присъствие не бива да се напряга чак толкова, защото знае, че е изплашена колкото него.
— Господи, не е честно! — възкликваше тя. — Ти не заслужаваш това, толкова си добър към всички. Не е честно. Отвратително е. Не, безсмислено.
— Кейт, Кейт, аз наруших закона и трябва да си платя. Толкова е просто.
Веднъж, обзета от гняв, тя му възрази яростно: