— Горещо е за ноември. Пък и не е необходимо да сме толкова официални. Хайде, съблечи си сакото. И прочети това.
Върху разчертания лист, на какъвто човек обикновено прави списък на покупките си, Джим разпозна първо подписа. Беше на Мария, на единствената Мария, която някога бе познавал.
— Бавачката й — каза той. — Научила се е да пише на английски! С нея обикновено си говорехме на испански.
„Драги господин прокурор — прочете Джим на глас. — Мой шеф, където аз се грижи за бебе, ми даде твой адрес, за да може да напиша за мистър Улф. Аз работи за Куки Улф дълго време. Аз чете, аз гледа по телевизията моето бебе Куки Улф. Аз видяла как баща й я отведе. Мисис Бъзли иска да го прати в затвор. Ужасно нещо. Той обича това дете. Сега вижда по телевизия колко голяма е станала Куки. Тя обича баща. Аз знае всичко онази неделя. Досеща се и доволна, защото майка не добра за нея. Не добра. Всички знае, готвачка знае, портиер знае, тя има прекалено много мъже. Само мистър Бъзли, той не разбира толкова скоро, но когато открива, той напуска. В съща минута. Той целува бебе, много тъжен. Вие не мисли, че аз разправя неща за мисис Бъзли, защото тя лоша към мен и аз ядосана на нея. Не така. Тя винаги много добра с мен, говори хубаво и дава подаръци. Затова аз не ядосана. Тя не лош човек по това. Само прекалено много мъже и това лошо за дете. Лошо. Жестоко. А мистър Улф, той не трябва да отиде в затвор. Благодаря. Ваша приятелка, Мария Гонзалес.“
Това му дойде прекалено. Без да се срамува от сълзите си и все пак не желаейки да ги показва, Джим стана, отиде до прозореца и остана там, взрян в спускащия се здрач навън.
Гилиган се изкашля отново. „Прикрива вълнението си с покашляне“ — помисли си Джим. Етел Райс изшумоля с листовете и заговори:
— Представете си! Чак от Калифорния. И след двайсет години. Или май са повече, нали? Невероятно!
Малката стая, в която се бяха почувствали за няколко минути като приятели, дошли на гости, отново се превърна в кабинета на прокурора със знамето, документите в рамки и заглъхващите гласове в коридора отвън. После кракът на единия стол застърга пода. Джим се обърна и разбра, че разговорът е приключен.
— Не знам какво би могло да означава всичко това, ако въобще означава нещо — каза той. — Но ви благодаря за тази любезност, мистър Гилиган.
На тротоара отвън адвокат и клиент постояха заедно за минута, преди да тръгнат в противоположни посоки.
— Прокурорите, естествено, получават писма — каза тя.
— И аз съм получавала писма в защита на обвиняеми, но като тези аз не съм виждала.
— Предполагам. Каквито и да са били писмата, те са били в защита на жена.
— Е, това навярно беше добър урок за мен, за да бъда по-непредубедена.
— И сега, като погледнеш напред, какво предвиждаш за мен, Етел?
— Тези писма не биха могли да ти навредят, особено писмото на Мария. Но как бих могла да кажа колко ще ти помогнат? Не смея да правя предположения по този въпрос.
— Знам наистина. Но не вреди да опитаме.
— Тръгвай. Гледай да не изпуснеш самолета. Ще се видим в съда, но ще се чуем по телефона поне пет-шест пъти преди това. Опитай се да се порадваш на празниците, Джим.
Глава 31
Канавките бяха задръстени от киша. За Деня на свети Валентин се продаваха специални бонбони, а по витрините на магазините бяха изложени пролетни дрехи. Лора се прибра в хотела и извади дневника си.
„Ето че и тази година отмина. Може би за мен ще е по-добре да я залича, да забравя, че я е имало някога. Но може би ще е по-добре да запиша онова, което знам, а не да го оставя на времето и на избирателната ни памет, така че за правнуците на татко да остане само една легенда.
Понякога имах чувството, че наблюдавам пиеса. Там, на скамейката, седеше съдията с черните си одежди, а долу под него стоеше баща ми.
«Подписали сте споразумение, че се признавате за виновен, мистър Улф. Сега признавате ли се отново за виновен по това обвинение?»
«Да» — каза татко.
«Доброволно ли правите това признание? Разбирате ли какво казвате?»
«Да.»
«Някой оказвал ли е по някакъв начин натиск върху вас, за да се признаете за виновен?»
«Не, никой» — отвърна татко.
«Обяснете ми защо извършихте това престъпление, моля.»
Човек почти можеше да усети раздвижването, нещо като вълна или полъх на вятъра, когато всички изопнаха вратове, за да чуят отговора. Застанал в центъра на всеобщото внимание, баща ми отговори, а гласът му прозвуча твърдо: «Отведох детето си, защото беше лишено от родителски грижи. Исках то да има стабилен, нормален дом».
В другия край на съдебната зала седеше Ребека/Лилиан. Двете с нея се видяхме за първи път именно тогава. Жалките интервюта по телевизията и във вестниците не се броят. Бях си мислила, че ще е точно като на снимката и че приличам малко на нея, но без лустрото й. Беше семпло облечена «портрет на една дама». Чудех се какво ли си мисли за мен.