— Аз си мислех, че изкарваш много повече от това — каза най-накрая.
— Не знам защо си мислила така. Приходите ми са доста добри.
— Не исках да кажа, че не получаваш много пари, разбира се, че не исках. Исках да кажа, че ако знаех всичко това, нямаше да бързам толкова да купя картината. Но Клоуи непрекъснато ми повтаряше: „За бога, направи си подарък. Ти си умираш за тази картина“, и на мен направо ми стана неудобно да си тръгна без нея.
— Но как я плати?
— Клоуи я плати. Тя ми даде чек, тъй че сега сме й длъжници.
Усещайки как гневът се надига в него, той изчака да се поуспокои, преди да каже нещо, за което после можеше да съжалява.
— Аз мога да дам част от парите, Доналд. Няма да е много, но нали всяка седмица получавам заплата от Бъзли. Значи ще мога да помогна.
Докато изричаше извинението, тя се запъваше на всяка дума. И когато Доналд забеляза в какво състояние е, гневът му наистина се стопи.
— Не — рече той. — Аз ще се погрижа. Само че нека следващия път да обсъдим нещата предварително. Съгласна ли си?
— Доналд, това ще е подаръкът ми за рождения ден и за Коледа едновременно, и то за следващите няколко години — добави тя и едва не се разплака.
Лилиан изглеждаше толкова разкаяна, че той дори започна да изпитва съжаление към нея.
— Остави това на мен. А междувременно заедно ще се наслаждаваме на тази картина. Това ще е нашето съкровище додаде и дори се почувства доволен от случилото се.
После, късно вечерта, тя му каза и нещо друго:
— Спомняш ли си галапредставлението в операта, Доналд? Семейство Сандърс и техните приятели ще си наемат ложи както обикновено, а Клоуи може да ни осигури две места в ложата на леля си. Всъщност тя е леля на Франк Сандърс и се казва Глория Сандърс. Сигурно си чел за нея.
— Не съм. Какво е направила?
— Не че точно е направила нещо. Но тя ходи навсякъде, на всички тези откривания на изложби и други такива. За нея винаги пишат във вестниците. Тя е стара-престаряла, но никак не й личи.
— Коя опера ще представят тогава?
— Не знам, не попитах.
— Е, аз бих искал да знам какво ще слушам и ще гледам, преди да купя билетите.
— Сигурна съм, че ще е нещо прекрасно, каквото и да е то. Важното е да сме там. Важно е събитието.
— Колко ще струват тези места в ложата?
— Скъпи са, но всъщност сумата е много по-малка, отколкото струва цялата ложа.
— Надявам се. Колко?
— Нали разбираш, до тази вечер аз нищичко не знаех за нашите разходи. — Тя го погледна колебливо. — И затова се съгласих. По хиляда долара за всяко място.
Всички предмети наоколо, лампата, новата картина и написания на машина документ в скута му, над който се беше трудил толкова, леко се завъртяха пред очите на Доналд.
— Съжалявам, но ще трябва да промениш мнението си за това дали да приемеш тази покана — каза той. — Ако искаш, ще отидем на опера, но ще седнем на обичайните места. Що се отнася до местата ни в операта, те ще са Б плюс. Не са ни нужни първокласни места в ложите плюс парично дарение.
— Ти си ядосан, Доналд, и аз много съжалявам.
— Старая се да не се ядосвам. Ти не знаеше. Но сега, след като знаеш тези неща, това няма да се повтори.
— Всичко е наред, нали?
— Между нас винаги всичко ще е наред.
Операта беше „Тоска“. Това бе една от любимите опери на Доналд не само през последните няколко години на чести посещения в операта, но и от по-рано, поради един помен от детството, когато майка му обичаше да пуска радиото за следобедната неделна емисия. Къщата им беше много малка и от стаята си той чуваше музиката, която за него представляваше смесица от звуци гласове, цигулки и барабани. Но от време на време го викаха да слуша нещо, което според майка му не биваше да пропусне. В повечето случаи той би предпочел да пропусне точно това, но понякога музиката погалваше слуха му някой вълнуващ марш или женски глас, чист и нежен като звук на флейта. Затова, когато за първи път чу Vissi d’arte2, вече знаеше, че го е чувал и по-рано.
Ето че в тази празнична вечер щеше да слуша операта отново. Тук, в тази великолепна зала, той седеше със своята прекрасна съпруга, сияйна в роклята си от алена коприна, докато пред тях свиреше оркестърът, а отвъд него се разиграваше една невероятно красива и трагична музикална драма. Потръпна. Почувства се така, сякаш получава най-хубавото, което животът може да му предложи.
Все така обзет от това възторжено настроение, той стоеше по-късно сред тълпата във фоайето по време на антракта.
— Това е най-добрата „Тоска“, която съм слушал. Разбира се, досега съм я слушал само веднъж добави Доналд, надсмивайки се над себе си. Какво гледаш?