Лилиан се беше обърнала да огледа една групичка, застанала близо до бара.
— Погледни ей там — прошепна тя. — По-бързо! Ето това е лелята на семейство Сандърс, за която ти разправях. Какъв медальон със смарагд… Можеш ли да повярваш? Най-малко осем карата, може би дори десет. Имаш ли представа колко струва?
— Никаква — отвърна той.
Дали внезапната промяна на настроението му бе проличала по тона на гласа му, не стана ясно, защото тя продължи хода на мислите си.
— Сигурно е страхотно да седиш като някаква царска особа в ложата, а бижутата да искрят по тебе. Като се замисли човек, нищо не повдига така чувството за лично достойнство, както операта. В нея има някакво тържествено великолепие, не мислиш ли?
— Предполагам, че си права — отвърна той.
Следващият ден бе неделя и Доналд имаше предостатъчно време да лежи в леглото сутринта и да размишлява, докато Лилиан спи. Познаваше лицето й до най-малките подробности, но все пак какво всъщност знаеше за нея? Или за когото и да било друг? Една тайна, скрита в загадка, скрита в енигма. Той се оказа достатъчно глупав да се остави да бъде наранен от нещо така тривиално като относителното й безразличие към „Тоска“. Какво трябва да представлява тя според теб, Доналд? Едно съвсем точно твое копие ли? И всъщност за кого се мислиш?
Въпреки това имаше нещо, което го притесняваше. Когато Лилиан се събуди, вече бе решил да й каже.
— Сънувах лош сън. Имах чувството, че се отдалечаваш от мен.
— Това е безумие — каза тя, сложила глава на рамото му. — Пълно безумие.
— Предполагам, че си права. Но ми се щеше да имаше и някакви други приятели, освен хората, с които се запознаваш чрез Клоуи. Не искам да кажа, че трябва да се откажеш от тези познанства, а само, че щеше да е хубаво да излизаш следобед с малко по-различни хора. Мъничко разнообразие… нали ме разбираш?
— Трудно е да намериш приятели в този град. Всички са прекалено заети със собствените си дела. Имам късмет, че Клоуи направи толкова много за мен.
— А какво ще кажеш за моите приятели? Съпругата на Ед. Или Сюзън. Или Поли. Ти особено много хареса Поли, нали така ми каза?
— И с тях се виждам от време на време. Обаче всички те имат по едно-две деца или пък са бременни и не могат да говорят за нищо друго.
Вперил поглед в тавана, той усети, че неволно се усмихва.
— Може би това ще ти подскаже нещо. Или ти се вижда твърде рано?
— Доналд! Ние се оженихме миналия септември. За какво си се разбързал? Нали започвам подготовката си за магистърска степен. Едно по едно.
Нещо го подтикна да продължи да се придържа към темата. Сам се изненада от следващата си забележка, тъй като не беше се замислял много над това.
— Виждаш се доста често със Синди, нали?
— Доста често ли? Не. Но поддържам връзка с нея. Защо? Имаш ли нещо против?
— Нямам право да ти правя забележки за това с кого се виждаш. Но в случая нямам нищо против. Струва ми се интересно, че се чувстваш комфортно в компанията на две такива крайно противоположни личности като Клоуи Сандърс и Синди. Между другото, как е Синди?
— Все така. Току си намери някоя отвратителна работа, поработи седмица-две и пак остане без работа. Де да можеше да престане да пие… но не може.
— И ти продължаваш все така да й помагаш.
— Тя е добра душа. Не мога да стоя до нея и да гледам как се дави.
Човек нямаше как да не се трогне от подобно милосърдие.
— Чудиш се дали Синди щеше да е по-различна, ако произхождаше от семейството на Клоуи Сандърс? Подобен въпрос си задават всички, но той няма отговор. Ако има някакъв начин да помогна на твоята приятелка обаче, ще го направя. Само ми кажи.
— Ти си добър човек, Доналд. Толкова си добър, че това ме натъжава.
— Натъжава ли те? Господи, боже, аз искам да си щастлива. Искам да си най-щастливата жена в Ню Йорк.
През тази година пролетта дойде късно. Студен дъжд, подгонен от бурните ветрове, шибаше сивите улици.
— Всичко е станало сиво с въздишка — рече Лилиан, застанала до прозореца. — Това ми действа потискащо.
През цялата седмица тя непрекъснато правеше подобни забележки и Доналд се умори да ги слуша.
— Не, просто все още е зима изрече натъртено. И нищо не може да се направи.
— Лесно ти е да говориш така. Ще се качиш на самолет и ще заминеш, ще се прибереш у дома и отново ще заминеш.
— Това невинаги ми доставя удоволствие. Невинаги — повтори той. — Но нямам друг избор.
— Обаче на мен ми се струва, че понякога би могъл да откажеш.
— Това твърдение е толкова абсурдно, че не заслужава отговор. Ти го знаеш.
— Добре де, знам го. Но ти не можеш да си представиш как се чувствам, като стоя сама тук. Ужасно е. Поглеждам през прозореца и наоколо виждам само стени. Ако живеехме на някой от по-горните етажи, поне бих могла…