Другият се изкиска.
— На негова страна съм. По-добре си оплети кошничката предварително, казвам аз.
Изкиска се! Отвращение заседна в гърлото на Доналд. Стигаше му толкова. Къде беше отишла тя, по дяволите? Трябваше да я намери и да се прибират вече у дома.
— Съпругата си ли търсите? Струва ми се, че я видяхме да отива надолу към езерото.
Като се обърна, Доналд видя Рик и жена му да бързат към шосето.
— Тръгваме си по-рано — обади се тя. — Заради детегледачката, нали разбирате. Но иначе партито е много хубаво.
Какви невинни души, помисли си той, докато ги наблюдаваше как се отдалечават. Тя от любезност говореше така за партито, което явно не й бе харесало. Доналд тръгна бавно към езерото.
Там видя Франк Сандърс и някаква непозната жена.
— Лилиан ли търсите?
— Да. Изчезна някъде. Не мога да си представя…
— Видяхте ли по леглата?
— Леглата ли?
— Има три-четири легла от другата страна на шатрата — каза през смях Франк. — Не сте ли чували за тях?
За миг Доналд онемя. В следващия момент си припомни нещо и усети как кръвното налягане рязко го удари в главата.
— Да — рече задавено, — чел бях нещо, чувал бях нещо за такива партита, но не очаквах точно това да е от тях.
— Че защо не? Във всеки случай леглата са в ей тази посока, ако искате да погледнете.
Кръвта яростно пулсираше в ушите му; дори усети напиращото налягане под брачната халка на пръста си. Тръгна бързо-бързо обратно към шатрата, подмина я почти тичешком, зави зад ъгъла, където имаше високи храсталаци, и налетя на Лилиан, която вървеше с гръб към него, придружавана от някакъв мъж.
Доловила шума от стъпки зад себе си, тя се обърна и като видя Доналд, извика:
— Къде беше? Навсякъде те търсих. Хю… Хю се казвате, нали? Това е моят съпруг Доналд Улф.
Двамата мъже си кимнаха. След това другият каза:
— Е, сега, след като двамата се намерихте, аз ще потърся моята компания, тръгвам.
— Лилиан, какво беше това? — настоятелно попита Доналд, когато онзи се отдалечи достатъчно, за да не може да ги чуе.
— Кое това? Търсех те. Срещнах този мъж и той предложи да ми помогне да те намеря, това е всичко.
Прониквайки косо през една пролука сред младите филизи, лъч светлина докосна пламналото й лице. Той разкри едно легло в дъното, истинско легло, върху което лежеше някаква двойка.
— Не ме будалкай, Лилиан — все така тихо изрече той.
— Какво ми причиняваш? Аз дори не знаех за това тук, а ти?
— Научих само преди няколко минути.
— Тогава защо ме обвиняваш? Ти винаги се заяждаш с мен, Доналд.
— Това не е вярно. Много добре знаеш, че не е вярно.
Отдалечавайки се от това място, те се приближиха до един фенер и Доналд забеляза, че лицето й пламти. Лилиан се спъна и успя да се задържи на крака. На роклята й имаше голямо мокро петно.
— Какво си пила? — попита я натъртено.
— Трябва ли да ти давам обяснения всеки път, когато си поемам дъх? Трябва ли? — захленчи тя.
Изведнъж той се сети. Не, тя съвсем не е отивала доброволно към някое от тези легла. Онзи мъж се е канел да се възползва от състоянието й. Прастарата история.
— Ела насам, Лил. Отиваме си у дома. Наситихме се на това място, стига ни толкова.
— На теб може да ти стига, но не и на мен. Увеселението тъкмо започна и аз си прекарвам чудесно.
— Все пак, какво си пила? Каквото и да е било, изпила си прекалено много.
— Не знам какво беше. Какво значение има? Някой ми предложи няколко питиета, бяха хубави на вкус и аз ги изпих.
— Тези хора са отвратителни. Отвратителни.
Тя отново се спъна, тогава Доналд я вдигна на ръце и почти безволево отпусната я занесе до лъскавата „малка количка“, след което потеглиха към магистралата. От време на време той поглеждаше към жена си; беше заспала. Имаше нещо неопределено тъжно в едно спящо и толкова уязвимо човешко същество, както винаги му се беше струвало. Само преди няколко часа двамата бяха потеглили насам в такова повишено настроение. Тя бе изглеждала особено прекрасна с роклята си теменуженосиня, нали така се казваше? А сега видът на сгушеното й на седалката тяло с голямото петно на роклята под неуместно биещата на очи диамантена огърлица го изпълни с гняв.
Не само защото бе прекалила с пиенето е, това се случваше — помисли си той. — Нито заради онова, което би направил онзи мъж с нея, ако Доналд не беше се появил точно навреме. По-скоро заради цялостната отвратителна атмосфера, която цареше на проклетото парти. И онзи тип Рик я беше усетил. Мястото им не беше там. Затова си бяха тръгнали толкова рано. И на Лилиан не й беше там мястото.