Почти бяха стигнали до дома, когато тя се събуди, оправи косата си и провери дали червилото й е наред. Преди да влязат в сградата, тя грациозно се загърна с един дълъг шал, за да прикрие изцапаната си рокля.
— Добре ли е така? Добре ли изглеждам? — попита го бодро, сякаш нищо не се беше случило.
Наистина изглеждаше много добре. Двамата мъже, които се качиха с тях в асансьора, й хвърлиха многозначителни погледи, а след това се спогледаха, нещо, което тя вероятно пропусна, но не и Доналд.
— Да направя ли малко кафе? — попита той, щом отвориха вратата на апартамента си.
— Не и ако ти самият няма да пиеш. Аз нямам нужда от кафе, благодаря. Много ли те изложих?
— Не, не си изложила нито мен, нито себе си. Отведох те, преди да успееш да го направиш.
Когато след няколко минути влезе в спалнята, тя вече бе свалила всичките си дрехи, но не и огърлицата.
— Ще я откопчаеш ли? Не ми се иска да я свалям. Доколкото знам, сигурно струва колкото годишния наем на този апартамент.
Доналд свали огърлицата и я постави на масичката до леглото. Когато Лилиан посегна да я докосне, той хвана пръста й с брачната халка, дадена й от него.
— Аз съм мъжът, който ти подари този диамант — изрече грубо. — Не го забравяй.
— Ти ревнуваш — каза тя и му се усмихна.
— От кого? От кого би трябвало да те ревнувам?
— От когото и да е. От мъжете на партито. От мъжете в асансьора преди малко.
Ето, Лилиан стоеше там с високо изправена глава, дразнеше го и се усмихваше. Дявол я взел! Тя беше вбесяваща, неустоима, възбуждаше гнева му и същевременно го караше да я желае с всяка частица на тялото си, с всяка капчица кръв във вените си.
— Влизай в леглото — рече й той, — и то веднага.
„Забележително е, каза си Доналд на следващия ден, как една нощ на бурна любов може да успокои нервите ти, да премахне несигурността и да превърне света наоколо в място, където всичко е по силите ти.“ Също така си мислеше, че колкото по-малко време прекарва тя с Клоуи Сандърс и приятелите й, които не се свъртаха на едно място, толкова по-добре.
— Тъкмо си мислех — подхвана той, — че така, както си пълна с енергия, може да е най-добре да работиш на пълен работен ден до началото на университетския курс. Защо не помолиш мистър Бъзли? Двамата винаги толкова добре сте се разбирали. Той сигурно ще е доволен.
Той наистина бе доволен, както се оказа. И всеки ден след работа Лилиан се прибираше у дома с някакви нови впечатления или някоя интересна история, с която забавляваше Доналд по време на вечерята. Най-невероятни хора посещаваха кантората на Бъзли, но несъмнено се различаваха от онези, които посещаваха „Ортън и Прат“. В рамките на една седмица се бяха появили прочут рап певец, обвинен в насилие, и жена, която бе забогатяла от лотарията.
— Наистина е прекрасно! А старецът Бъзли е невероятен. Жена му се бори с болестта на Лу Гехриг4 вече четвърта година и чака смъртта си, но когато си с него, и за миг няма да се досетиш какво преживява. Няма да повярваш какво невероятно чувство за хумор има, докато не чуеш чудесните му вицове. Горкичкият старец, аз направо съм луда по него.
Да, той бе постъпил правилно, като я беше отделил от тайфата на семейство Сандърс. Двамата поскитаха из града, както бяха правили в началото на запознанството си, наеха лодка с гребла на езерото, отидоха на пикник с приятели и така отпразнуваха настъпването на прекрасния месец юни.
Рано през юли получиха покана. Рой Фокс организираше парти.
— Наистина съм изненадана, че се сетиха за нас — каза Лилиан. — Ами че семейство Фокс ни поканиха само заради Сандърсови.
— Той просто е преписал списъка с гостите на брат си, това е всичко. Напълно сигурен съм, че никой там не си е спомнил нито за теб, нито за мен.
— Предполага се, че имението на Рой е още по-великолепно от това на брат му Томи. Наистина съм любопитна да видя как е възможно такова нещо.
Доналд поклати глава.
— Лил, скъпа, ние няма да ходим там.
— Няма да ходим ли? И защо, за бога?
— Лил, онова, което за едни е великолепно, за други може да е отвратително.
— Какво има? Пак за онези легла ли се сети? Просто защото някои хора си падат по тези неща, не означава, че и другите трябва да го правят.
Тонът и позата й му подсказаха, че тази работа няма да приключи след няколко минути. В същото време нещо просветна в паметта му: Ама, разбира се! Мъжът, когото бе дочул да хвали негодника, напуснал страната с откраднатите милиони, беше бащата на Рой и Томи.
— Отвратителни са — рече той. — Тези хора са отвратителни.
— Защо? О, заради онези легла ти направо ги пращаш в ада, нали?
4
Склеротична мускулна атрофия по името на американски бейзболист, починал от тази болест през 1941 г. — Б.пр.