— Не, работата е много по-голяма и по-дълбока.
Нямаше намерение да започва спор на нравствена тема, било то в областта на секса, финансите или в която и да е друга, затова й отговори съвсем просто:
— Цялото парти ми се видя много вулгарно. Имаше прекалено много от всичко. Понякога по-малко означава повече. Не ми хареса атмосферата и не искам да ходя пак там.
— Трябва да си издигнеш една трибуна на площада, Доналд. Говориш като проповедник. Ти си пуританин.
— Може да са ме наричали с какви ли не имена зад гърба ми, много е вероятно, но съм сигурен, че „пуританин“ никога не е било сред тях.
— Тогава трябва да си някакъв радикал, който мрази всички по-богати от него.
— Ти наистина много добре съзнаваш, че говориш глупости. Да не би да мразя, както твърдиш, да не би да мразя мистър Прат? Не, защото той е почтен човек във всяко отношение. Той се радва на спечеленото, не пилее, не се фука и най-вече е честен човек.
— И толкова много големи думи заради една проста покана. Не мога да повярвам. — Лилиан се вторачи в него. — Понякога можеш да бъдеш толкова досаден, Доналд. Имаш ли някаква представа колко досаден можеш да бъдеш? В деня, когато се запознахме, ти ми направи съвсем различно впечатление, че си жизнен, с чувство за хумор и с широки възгледи.
„Колко странно — помисли си той, докато отвръщаше на втренчения й поглед, — че именно за тези качества понякога ме хвалят.“ И въпреки това стоеше там, взирайки се в сините й очи така, както би гледал ножове, пробождащи тялото му.
— Любопитна съм, Доналд. Какво си помисли за мен, когато се запознахме?
— Тогава не мислех. Само чувствах — отвърна той.
В широкото си легло двамата лежаха, без да се докосват. Светлини и сенки се движеха по тавана. Възможно ли е да сме направили грешка? — питаше се той. Болката, подобна на хладен ужас, прониза цялото му тяло. Всичкият този гняв, всичките тези думи заради една нищо и никаква покана, изпратена от непознат! Дали не трябваше да отстъпи и да отиде на партито? Нещо вътре в него му нашепваше: „Да, отстъпи, не си струва да вдигаш толкова шум за нищо“. А друг глас го убеждаваше: „Недей! Проблемът е много по-дълбок от това дали ще прекарате няколко часа точно с тези хора или не“.
Но точно колко бе дълбок проблемът и защо ставаше така… и докъде щяха да стигнат нещата?
На сутринта, след като си размениха няколко студени и учтиви думи, двамата забързаха, всеки към своето работно място. Денят на Доналд премина както обикновено, изпълнен със срещи, книжа, телефонни разговори и нито минутка за лични неща. Но в края му, в ранната привечер, личните неща изплуваха и го завладяха изцяло, а той с ужас установи, че не му се иска да се прибере направо у дома. Затова се обади по телефона, извини се и излезе да хапне хамбургер с един от новите адвокати във фирмата.
Младият мъж беше самотен; съпругата му бе заминала извън града, за да посети болен роднина. Тя беше бременна и ужасно му липсваше. Трябвало да се прибере във вторник и той броял минутите дотогава — каза го, без да се срамува от думите си, без да крие щастливото изражение на лицето си.
„Изглежда толкова невинен и толкова млад — мислеше си Доналд, докато се прибираше у дома, — макар че не е много по-млад от мен. Защо се чувствам толкова тъжен и потиснат? Дали не правя от мухата слон? Дали?“
Тя го чакаше, за да му каже нещо; пролича си по лицето й, когато той влезе. Не можа да познае дали новината е добра или лоша, а само, че е важна.
— Бременна съм — каза Лилиан.
„От онази нощ — веднага си помисли той, — нощта на онова парти, след като се прибрахме у дома.“ Всъщност беше мислил за тогава, защото не бе взел предпазни мерки; тя направо го бе омаяла.
— Няма ли да кажеш нещо, Доналд?
По изключение той не беше в състояние да говори. Само я прегърна и примигна, за да не потекат сълзи на нежност от очите му.
Глава 5
Атмосферата внезапно се промени, сякаш повя свеж вятър в едно затворено и задушно пространство. Тонът се промени, като че ли никога не е бил остър и груб и никой не бе произнасял лоши думи. Доналд твърдо смяташе, че така трябва да бъде, та нали бракът, подобно на началото на нова кариера или преселването на друг континент (представляваше дори много по-драстична промяна), изискваше време за привикване, за възприемане на новото.
Все още потръпваше, като си спомняше презрителните й думи, макар да усещаше, че това е детинско поведение и не води доникъде.
Тя му се извини посвоему:
— Ти си толкова силен, толкова здрав физически, Доналд, та човек, като те погледне, никога не би предположил, че имаш толкова нежна душа. Не би трябвало да го забравям, нали?