— И така си се държиш както трябва. Нека просто да се радваме на тази новина. Ти се радваш, нали?
— Е, случи се малко рано и със сигурност не сме го планирали, но се радвам. Да. Разбира се, че се радвам.
В кантората той долови в гласа си същото смешно задоволство, което бе усетил у приятелите си при съобщаването на голямата новина. Малко развеселен, Доналд си представи собственото си бъдеще носи снимки в портфейла си и пробутва обичайните забавни истории за бебета.
— Вие двамата с Лилиан наистина трябва да заминете — посъветва го един от приятелите му. После ще бъдете вързани задълго вкъщи. Хората не прескачат до Европа или Калифорния с новородено бебе на ръце, да знаеш.
Така се роди идеята. Въпреки многобройните си пътувания от Банкок до Хелзинки и помежду им, той някак си бе пропуснал Италия, а Лилиан често бе казвала, че много й се иска да види отново тази страна; следователно щяха да отидат в Италия.
Доналд с радост я остави да се заеме с подготовката за пътуването дрехите, хотелите, маршрута и багажа. Истински очарована, тя сияеше от вълнение, сякаш лицето й направо светеше, помисли си той. И в този момент мигновено си припомни онзи ден в малкия парк сините й очи, гласа й, изящните й пръсти, които белеха портокал.
Времето бе прекрасно, прохладно и слънчево. В Рим се разхождаха по тесни калдъръмени улици, покрай средновековни дворци. Разглеждаха катедрали, фонтани, величествени статуи и част от най-великото изкуство на света. С наета кола се движеха по сенчести шосета, между две величествени редици от борове, подкастрени във формата на чадъри; един ден обиколиха вилата на Адриан и се върнаха в града, за да вечерят в градината на един ресторант, заобиколен с плътна като стена редица от кипариси.
— Не ми беше нужен нито екскурзовод, нито пътеводител — каза й той. — Ти трябва да си била родена тук в някой друг живот, толкова добре познаваш всичко.
— Почакай да видиш Венеция — отвърна тя.
— Сигурна ли си, че не прекаляваш с ходенето пеша? — разтревожено я попита Доналд. — Всички тези каменни стълби и хълмове. Където и да отидем, все трябва да изкачваме поне милион стъпала.
— Чудесно се чувствам. Това не ми пречи. Бременните жени не са непременно крехки, да знаеш.
Всъщност той не знаеше нищо за това състояние. Разбира се, все бе слушал понякога онези врели-некипели за жени, които се събуждат посред нощ, умирайки да си хапнат ягоди или какво ли не друго. Но у Лилиан не се забелязваха никакви подобни признаци. Както твърдеше, тя въобще не се чувстваше по-различно.
И все пак имаше нещо различно. Вечер тя оставаше съвсем без сили. Щом легнеше, веднага заспиваше. Учуден, той няколко пъти се опита да я възбуди, но това като че ли само я обезпокои и Доналд заключи, че се дължи на състоянието й и не бива да я закача. Веднага щом се приберяха у дома, щеше да я помоли да поговори с лекаря за това. Никога не беше чувал, че мъжът трябва да прави изключения за бременна жена, но пък и никога не бе имал причини да обсъжда с някого този въпрос.
Венеция се оказа следващата им скъпоценна находка. След като пристигнаха с влака от Рим, те изминаха няколкото крачки пеш до Гранд канал, където се качиха на лодка. Само няколко минути по-късно тя премина под моста „Риалто“, който веднага извика в съзнанието на Доналд спомена за класната стая на девети клас и за него самия в роля от „Венецианския търговец“, облечен в тъмнозелен жакет от хартия.
— Гледай, гледай! — възкликна Лилиан, сочейки наляво и надясно. В тази църква има прекрасна картина на Тинторето. Ще трябва да я видим. А ей там е музеят „Ка Резонико“, там можеш да откриеш какво ли не… музея „Тиеполо“, има фрески, гоблени… О, я погледни сега. Хора, ужасно богати хора живеят във всички тези великолепни големи къщи. — Бе останала почти без дъх. — Би трябвало да прекараме цял месец във Венеция и вероятно пак няма да ни стигне. А сега минаваме покрай „Академия“5, такива картини, такива скъпоценни неща, Доналд! Почти стигнахме до хотела, ще вечеряме и щом станем сутринта, веднага ще хукнем навън.
— Ти май си обиколила цяла Италия — отбеляза той същата вечер. — Съвсем сама ли беше? Или с приятелката ти Бети?
— О, сприятелих се с много хора, американски студенти, а също и италианци.
— Много бързо си научила езика.
— Да, красив език, нали? Между другото, като се запознаеш с Бети във Флоренция, ще трябва да я наричаш Бетина. В нея вече има нещо много италианско.
Доналд я погледна. Макар че лъчите на следобедното слънце грееха право върху него, по тялото му преминаха студени тръпки. „Ние не се познаваме. Аз не я познавам“, каза си той. И сякаш никога не бяха съществували тези няколко прекрасни последни седмици.