— Почти пристигнахме — каза тя. — Имаме още време да разгледаме „Дуомо“. Това е втората по големина катедрала в Италия след ватиканската. Утре сутринта ще обиколим центъра. Не е по-голям от една миля. А след това ще се захванем с музеите. После ще вечеряме с Бетина. Нямам търпение да я видя.
Като послушно дете, водено за ръка от някой възрастен, Доналд разгледа катедралата отвън и отвътре. Гледаше и слушаше, но въпреки това все същите думи ритмично звучаха в главата му: Аз не я познавам. Ние не се познаваме.
И тогава някакъв страх започна да се прокрадва в душата му, страх от себе си. Трябваше ли да продължава така, да усложнява нещата само защото тя бе говорила с някакво нехайно безразличие за очакваното бебе? Истина беше, че Лилиан често казваше неща, които той и много други хора като него вероятно не биха казали. Беше го нарекла „досаден“, което го нарани много; все още не беше забравил това. Но мнозина щяха да й отговорят по подобаващ начин и да забравят цялата работа.
Да, той беше обидчив. Макар да се държеше доста твърдо навън сред хората, където се изискваше твърдост, когато си беше у дома с Лилиан, бе обидчив. Тя имаше такава голяма власт да го наранява! Може би това бе нормално при такава голяма близост. Не бе сигурен дали е така. Все пак преди не бе имал толкова близък човек.
Тръгнаха пеша обратно към хотела покрай река Арно. Поток от пешеходци течеше около тях в двете посоки. В продължение на шестстотин години тези хора бяха прекосявали реката по стария мост; чумни епидемии и войни ги бяха докарвали до ужас и все пак новите поколения продължаваха да се раждат, за да живеят, да обичат и да се разхождат тук. Той се почувства някак смален и глупав. Един глупав воин, воюващ за дреболии. „Престани, Доналд Улф, престани“ — каза си настойчиво.
— Това отсреща е галерията „Пити“, Доналд. Смятам утре да започнем с нея. А отвъд хълма се намират най-прекрасните паркове. Много ще ти харесат.
Така и стана. На следващия ден лошото му настроение бе напълно изчезнало, заменено от обичайните му ведри чувства. Чудесно време, спокойствие и перспективата за една хубава вечеря в края на деня — какво повече би могъл да иска човек?
Бетина, приятелката на Лилиан, изглеждаше много жизнерадостна, много умна и много приличаше на Лилиан, без да притежава нейната красота. Младият мъж на име Джорджо, който я придружаваше, стисна приятелски ръката на Доналд и му се усмихна, но тъй като можеше да произнесе само няколко английски думи, и то със запъване, Доналд не можа да си състави друго мнение за него, освен че изглежда състоятелен и носи брачна халка на лявата си ръка.
На масата се водеха два разговора, като всеки от тях можеше да се нарече тристранен — единият на италиански, а другият на английски. Италианският разговор често бе прекъсван от изблици на веселие, тъй че Доналд не можеше да разбере дали си разказваха вицове, или си припомняха минали общи преживявания. Помисли си, че е второто, тъй като Лилиан рядко разказваше вицове, а сега вземаше голямо участие в разговора. Всъщност тя беше душата на компанията.
Тъй като нямаше какво друго да наблюдава и не му се искаше да се вторачва невъзпитано в минувачите, той започна да изучава сценката, която се разиграваше пред него. Мислеше си за необичайния контраст между онази Лилиан, която спокойно се приготвяше за вечеря с неговите приятели от кантората, и другата Лилиан, която сега бе в стихията си — с блеснал поглед, с искрящ диамант на жестикулиращата си ръка, тя току отмяташе глава и избухваше в звучен, несдържан смях.
С тези хора тя се чувстваше като у дома си. Той никога не беше я виждал точно такава и започна да се пита след колко време ще се почувства изтощена, когато Бетина изведнъж прекъсна разговора:
— Ние сме много неучтиви към съпруга ти, оставили сме го да седи там и да мълчи, защото не разбира нито една думичка. Доналд, трябва да ти кажа, че всички приятели на Лилиан, всички ние тук, умирахме да се запознаем с теб. Последното нещо, което очаквахме някога, беше да я видим улегнала и омъжена. Лилиан омъжена! Нали ме разбираш? Че и бременна отгоре на това!
На Доналд му се стори, че в тази забележка, във въпроса и в изражението на лицето й долавя някакво нескрито предизвикателство. И тъй като нямаше ни най-малко желание да му отвръща, той й отговори спокойно, на свой ред задавайки въпрос:
— Защо? Чак толкова ли е странно?
— О, да, за Лилиан е странно. Но ние все така я обичаме. Всички обичат Лилиан.
— Много умно от ваша страна.