— О, но какво толкова е намерила в теб, че да те избере? Освен интелигентността и хубавата външност, разбира се.
Въпросът, който му зададе, подпряла брадичка с ръка и ококорила очи, трябваше да прозвучи едновременно невинно и свенливо, но му се стори изключително неприятен. Какъв ли остроумен отговор очакваше тази жена от него?
— Ще трябва да попитате Лилиан — отвърна той.
— Е, утре ще го направя. Имам кола и смятам да ви поразходя с нея. Ще ви покажа покрайнините, някои много отдалечени места, където не можете да стигнете пеш. Ще си прекараме чудесно.
— Не бихме искали да ви затрудняваме толкова много — побърза да възрази Доналд, тъй като компанията на тази жена не му беше никак приятна. — Ако имаме нужда от кола, сами ще си наемем.
— О, не. Ние с Лили вече уредихме всичко.
„Хитра е“ — помисли си той. Може и да изглеждаше прекалено, но по някакъв начин тя му напомняше за Синди. Като се върнаха в хотела, Лилиан го попита какво е мнението му за Бетина и той й отговори точно това.
— Божичко, Доналд, много те бива да приказваш най-абсурдни неща. Имаш направо менторски вид. Ментор, който непрекъснато преценява другите и им дава наставления.
— Именно ти се държиш абсурдно. Тази дума „менторски“ е на мода сега, нали? Не правим ли някакви преценки всеки ден — какво да вечеряме, какви обувки да си купим? Аз не се намесвам в приятелството ви. Ти поиска да чуеш мнението ми и аз ти го казах. Това е всичко. Между другото, кой е Джорджо?
— Не ми казвай, че не го одобряваш.
— Не знам нищичко за него. И как бих могъл, като не можах да разбера нито една негова дума? Единственото, което забелязах, беше брачната му халка. Те двамата с Бетина не са женени, нали?
— Не, не, Джорджо си има жена и три деца. Но не смята да ги напусне. Разводът не е на мода в Италия, както е у нас. Във всеки случай той не иска да се развежда. Както изглежда, положението му харесва такова, каквото е.
— Значи Бетина му е нещо като допълнителна съпруга, резервна съпруга.
Лилиан се засмя.
— Трябва да видиш лицето си в момента! Няма защо да си толкова саркастичен. Понякога ми напомняш за…
— За какво?
— О, не знам. Работата е там, че ние с теб наистина се дразним взаимно понякога.
Тя стоеше в профил пред прозореца и Доналд за първи път забеляза малката издутина, която растеше под колана на роклята й. Видът на тази издутина, това доказателство за наличието на нов живот го накара внезапно да се почувства едновременно объркан и трогнат. Затова й отговори много нежно:
— Всички ние се дразним взаимно понякога. Съвсем естествено е. Слушай. Хайде да си наемем кола утре и да прекараме деня само двамата, искаш ли? Откажи се от срещата с приятелката си.
— Как бих могла да направя такова нещо изобщо? Тя е организирала всичко. О, бъди по-любезен с нея, Доналд.
Той не каза нищо. Та нима някога се бе държал нелюбезно с някого? И да, двамата наистина се дразнеха взаимно. Умът му, настроението му и самото му сърце непрекъснато превключваха между мрачното разочарование и радостта. Но трябваше да се опита да помогне на радостта да победи! Трябваше да направи тези последни няколко дни в края на ваканцията им толкова приятни, колкото и първите им дни заедно.
На следващата сутрин двете приятелки седяха на предната седалка в колата и бъбреха. Доналд разбираше, че трябва да наваксат за двете година на раздяла, но в същото време особено остро усещаше безразличието на Лилиан. И я наблюдаваше така, както никога по-рано не го беше правил.
Той влизаше в църквите и вървеше по улиците заедно с двете жени, но въпреки това сякаш не беше с тях. Знаеше, че в тази страна мъжете имат по-директен подход към жените, отколкото в родината му, и това беше нещо обичайно. А от наблюденията си знаеше, че повечето италианки сякаш не обръщат внимание на това. Но тези двете, Лилиан и Бетина, отвръщаха с подканваща усмивка на всеки втренчен поглед. Те се кипреха. Бяха като две наперени птици, които рошеха с клюн перата си. Като две хубави котки, които приглаждаха козината си. По пътя той изоставаше все по-назад, размишлявайки и опитвайки се да не мисли.
По обед спряха да хапнат в една пицария, разположена на височина над града. Тук Лилиан отново влезе в ролята си на негов екскурзовод.
— От тук можеш да видиш цяла Флоренция. Ето, ей там е река Арно, която лъкатуши надолу по склона. Това бледозеленото, тези петна ето там, това са маслинови горички. Винаги съм харесвала този великолепен нюанс на зеленото. С нищо друго не може да се сравни. Погледни в тази посока; можеш да видиш стените на древния град или онова, което е останало от тях. Нали е страхотно?