— Всичко ти е наред, Доналд. Ти си мил, ти си откровен, имаш блестящ ум. Но е тежко да се живее с теб, дяволски тежко е, а аз искам…
— Искаш да кажеш, че аз никога не се смея? — прекъсна я той.
— О, смееш се, но… ами просто ние с теб се смеем на различни неща. Отново ти казвам, че сме прекалено различни. Атмосферата, приятелите, хората, с които обичаме да прекарваме времето си… харесваме противоположни неща. Ти си отвратен от тази евтина история според теб, от моя номер, от аборта, от цялата работа.
— Не отричам това.
— Пък и всъщност вече не ме харесваш, Доналд. Харесва ти да правиш любов с мен, което не е едно и също.
— Не мога да повярвам на ушите си. Все едно, че ми говориш на ескимоски или на български.
„И все пак медалът винаги има две страни“ — помисли си той тогава. Не, три страни — неговата, нейната и истината. Тя го смяташе за тесногръд пуритан и такъв си беше. Той я смяташе за разпусната и такава си беше. Навярно истината беше някъде по средата, където двамата не можеха да се срещнат…
Той отново погледна издутото й коремче. Може би трябваше да мислят и за този друг живот, освен за себе си. Редът, спокойствието и благоразумието им се изплъзваха. Бъдещето се изплъзваше от ръцете му и той трябваше да го спаси дори само заради този нов живот.
— Хайде — рече Доналд. — Половината следобед мина, а ние още не сме отишли в музея.
Лилиан поклати отрицателно глава.
— Днес вече е късно. Почти дойде време за вечерята с Джорджо. Той е поканил много от старите ни приятели, все хора, които бих искала да видя отново.
— Би трябвало да мислиш за това какво ще правим с нашето бъдеще. Трябва да изгладим нещата, преди бебето да се е появило и да се наложи да се грижим за него. Нека да вечеряме двамата в най-хубавия ресторант във Флоренция. Ти ще го избереш.
— Но аз искам да се видя със старите си приятели. Днес беше лош ден, Доналд, и аз имам нужда от нещо за повдигане на настроението.
— Не мисля така. Смятам, че ти и аз имаме нужда да сме заедно.
— Можем да бъдем заедно на партито и да поговорим по-късно. Хайде, ти си поканен.
— Предполагам, че съм поканен, след като съм ти съпруг — отвърна Доналд, бесен от гняв.
— Доналд, искам да отида. — Тя стана и облече жакета си. — Ще дойдеш ли?
Вече беше отстъпил, доколкото бе възможно.
— Прави каквото искаш — отвърна той. — Така да бъде.
Ехото от затворената след нея врата отекна в стаята.
Както и да завършеше всичко това, Доналд винаги щеше да си спомня този звук. Къде ли щеше да бъде, когато си го спомнеше?
Сега и той трябваше да излезе от тази стая. След като разгледа картата на града, намери пътя до галерия „Уфици“ и там прекара един уморителен час, изправен пред шедьоври, но в настоящото си душевно състояние виждаше само размазани краски. След това бавно отиде пеша до хотела и си поръча вечеря не защото беше гладен, а защото такъв беше редът — да се яде в края на деня. Прибра се в стаята, пропиля известно време, разглеждайки купчина списания, а в полунощ си легна и остана вторачен в тъмнината.
По някое време трябва да беше задрямал, защото изведнъж се стресна от усещането, че другата половина на леглото е празна. Часовникът показваше, че минава шест. Той стана и отиде до прозореца да погледне навън, където в светлината на бледосивата зора валеше проливен дъжд.
Къде ли беше тя? Страхът прониза гърдите му като стрела. Помисли си да повика полиция, но нямаше представа какво да им каже, нито дори как да им опише Лилиан. Градът беше пълен с туристи, а той не бе забелязал с какво беше облечена на тръгване. Дори не знаеше фамилното име на онзи Джорджо. Най-доброто, което можеше да направи, бе да почака още час-два, а след това да слезе долу на рецепцията и да помоли за помощ. Крачеше ли, крачеше напред-назад, наблюдавайки в прозореца настъпването на деня, а след това се облече, за да е готов за него. Тъй като нямаше какво друго да прави, отново легна в леглото; сънят дойде и макар да усети приближаването му, беше прекалено изтощен, за да го отпъди.
Когато се събуди, погледна часовника и се ужаси, че е спал чак до осем и половина. Скочи на крака и изтича във външната стая на хотелския апартамент на път за асансьора и за рецепцията. И там я откри — лежеше измачкана и полуразсъблечена на натруфения диван, мокрият й жакет бе хвърлен на пода наред с изящните обувки, които й беше купил в Рим. До тях се виждаха чантичката й и купчина банкноти, монети и козметични средства.
Доналд стоеше, просто стоеше там, неспособен да се помръдне, и се взираше в цялата тази бъркотия, в отворената й уста и мократа й коса.
След това сигурно издаде някакъв звук, защото тя се размърда, седна и се усмихна. И по-рано бе виждал тази усмивка. Беше грозна; представляваше редица от равни бели зъби върху съвсем безизразно лице и само едно помръдване на устните — за миг се отвориха и също толкова бързо се затвориха. Това всъщност беше някакво механично движение, а не усмивка.