— Е, предполагам, че съм си го заслужила — каза тя.
— Къде беше?
— Ти знаеш. На парти. И ти трябваше да дойдеш, но е по-добре, че не дойде, защото нямаше да ти хареса.
— Но на теб ти хареса.
— Много.
— Цялата нощ си прекарала у Бетина или у Джорджо?
— О, не, ние бяхме страшно много. Разпръснахме се.
„Дръж се спокойно — каза си Доналд. — Предпазливо и спокойно.“
— Кой беше той, Лилиан, с кого си спала?
— Какво значение има? Ако го срещна отново, сигурно няма да го позная.
— Моята съпруга и дама. Защо не ми забиеш нож в гърдите?
— Това беше парти, Доналд! Хората правят такива неща. Хората се забавляват. Някои съпрузи правят такива неща, но ти не си от тях. Ето за това става дума, това се опитвах да ти кажа. Слушай. Хайде да приключим всичко това без гняв, да се държим цивилизовано, както винаги се изразяваш. Не искам никакви пари от теб, честна дума, не искам нито едно пени. Ще направя аборт и…
— Ти! — извика Доналд, целият разтреперан. — За теб са подходящи само мръсни думи. — И като я сграбчи за раменете, силно я разтърси. — Ще трябва да минеш през трупа ми, преди да докоснеш това дете. То е и мое. Не забравяй това.
— Бъди разумен. Ти всъщност не можеш да ме спреш, Доналд.
— Не мога ли? На този етап абортът дори няма да е законен! Ще уредя да те следят всеки път, когато излизаш от вратата навън. Ще заплаша всеки лекар, който се опита да го направи въпреки желанието ми, ще го заплаша със съд. В момента, в който влезеш в някой лекарски кабинет, ще бъдеш проследена и никой лекар няма да иска да те докосне.
— Наистина ли толкова много ти пука? Да, предполагам, че е така. Заради семейството ти, заради родителите ти, нали? Ти искаш да продължиш рода. Да — каза тя и в гласа й прозвуча нежност, — спомням си, че искаш да имаш син.
Ръката й висеше отстрани на дивана. На пръста й блещукаше пръстенът, който й беше купил в онзи сияен ден в Лондон. Кое беше илюзия и кое реалност?
— Съжалявам. Искаше ми се всичко да е съвсем различно, Доналд. Трябва да знаеш, че никога не съм искала да те нараня.
Той го знаеше. У Лилиан нямаше низост.
— По-добре е да се случи сега, отколкото следващата година или по-следващата. Неминуемо ще се случи някога. Ти разбираш това, нали, Доналд?
Той прекоси стаята, застана до прозореца и загледа дъжда навън. Изминаха няколко минути, като през цялото време той много добре съзнаваше, че тя седи отзад и гледа гърба му, а очите й са пълни със сълзи. Съзнаваше, че мислите му са откъслечни, смътни и лудешки се въртят ли, въртят в главата му. Тя искаше да сложи край! Бяха изминали само няколко кратки седмици от втората година на брака им и ето, че тя искаше да сложи край.
Кога, в кой момент идва онзи проблясък на неизбежното, ослепителната, жестока светлина, която пронизва мрака и те кара да застинеш на място? Може би прекосяваш някоя стая или наблюдаваш дъжда в отчаянието си и тогава тя те пробожда в гърдите.
Ето, че дойде мигът, в който той прие края. Както беше казала Лилиан, неминуемо трябваше да дойде. По-добре рано, отколкото късно.
— Отивам да се разходя — рече той и се обърна да я погледне.
— В този дъжд?
— Няма значение.
Беше облякъл найлонов дъждобран, но нямаше шапка. Това също беше без значение. Когато излезе навън, потоци студен дъжд го заляха, зашибаха главата му, а той тръгна покрай реката към стария мост. Около него отвсякъде отекваше оглушителният звън на църковни камбани, звуците на европейската неделя, на традицията, на навика и обикновения живот.
Но сега той беше друг. Разбира се, винаги бе знаел, че хората и нещата много често не са такива, каквито изглеждат; дори едно дете го знаеше. Но това познание никога не се беше отнасяло лично до него. И отново си помисли — както веднъж по-рано, когато между двама им за първи път се появиха сериозни разногласия — за книгата, която отваряш, за да откриеш вътре нещо, което никога не си очаквал.
Имаше толкова много въпроси, които искаше да зададе. Целият беше изпълнен с противоречиви чувства на гняв и мъка, но между тях се промъкна и съжаление. Лилиан притежаваше толкова много, толкова интелект, чар, о, толкова много чар; тогава защо и откъде се беше появила другата жилка? Какво я беше направило такава? Той само съзнаваше, че иска, че има нужда да се прибере у дома.