Слязоха във фоайето и си поръчаха такси за аерогарата. Лилиан с тъмносиния си пътен костюм, с едва-едва проблясващите перли около шията и изящните куфари в тон с облеклото, сложени до краката й, бе същата млада жена, която Доналд беше видял за първи път в онзи априлски ден много отдавна. Минаващите мъже я заглеждаха. Мъжете на аерогарата я заглеждаха.
В последната минута той бе успял да вземе само две отделни места, едното в първа класа, което даде на Лилиан, а другото в туристическата класа. Ето, че сега бяха разделени, нещо, което никога не бяха очаквали да се случи. Самотен и мълчалив, всеки от тях мъкнеше своето бреме на разкаянието, докато двигателите изреваха и самолетът потегли на запад към дома.
Глава 6
— Може ли да те попитам нещо? Когато я доведох тук, какво видя у нея, което не ти хареса?
През последния четвърт час Доналд за втори път задаваше този въпрос. Това бе един изключително болезнен четвърт час не защото за него беше болезнено да говори с Огъстъс Прат, който от всички хора би могъл да му даде най-мъдър съвет и подкрепа — всъщност Доналд си беше у дома вече втора седмица и му се виждаше много трудно да каже дори на най-близките си приятели какво става — а защото всеки път, щом вдигнеше поглед към лицето му, виждаше зад гърба му старата снимка на дружното семейство — съпругата, децата, уютно сгушеното на дивана куче.
— Защо, казал ли съм нещо, което да те накара да мислиш, че аз…
— Всъщност, по-скоро става въпрос за онова, което не си казал.
Прат едва-едва вдигна ръце.
— Не знам, не мога да ти посоча разумна причина, просто имаше нещо. Просто някакво впечатление. Ужасно много съжалявам, Доналд. Ти не го заслужаваш.
— Въобще някой заслужава ли такова нещо?
— О, ти знаеш по-добре. Разбира се, някои са си го заслужили. Кажи ми, ще имаш ли някакви проблеми с развода?
— Казаха ми, че не. Мога да получа развод за нула време, тъй като няма никакви спорове, със сигурност не и за пари. Тя е най-странната жена, която съм срещал. Не мога да разбера защо приема устното ми обещание да се грижа за нея и за бебето. Няма адвокат и не иска да си наеме.
— Много странно, наистина. Въпреки това настоявам да го направим по обичайния начин. Ти ще имаш адвокат и той ще настоява и тя да има. Може да бъдеш разорен, Доналд. На теб точно няма защо да обяснявам как и защо. Между другото, къде живееш сега?
— В апартамента. Тя не го иска.
— Това е още по-странно.
Да, наистина беше много странно. От летището бяха отишли с такси до апартамента, където той бе започнал да прибира някои дрехи в куфара си, за да отиде на хотел. Лилиан го бе спряла и му бе казала, че трябва да си тръгне именно тя, а не той.
— За известно време отиде да живее при Синди, една нейна приятелка.
Прат се намръщи.
— Казваш, че няма нито пари, нито семейство? Внимавай, Доналд. Знам, ти си частно лице, а тъй като и аз съм частно лице, напълно те разбирам. Искам само да ти кажа, че съм тук винаги, когато имаш нужда някой да те изслуша.
— Знаеш ли какво се питам непрекъснато… Къде изчезна магията. Както и силите ми. Чувствам се толкова изтощен, сякаш съм тичал без сън и почивка, просто съм тичал, без да спра.
Прат се изправи и сложи ръка на рамото му.
— Ще бъдеш по-добре, когато се върнеш на работа. Главата ти ще е пълна с други неща, така че няма да имаш много време да мислиш за този шок. Докато те нямаше, се появи нов случай и се налагат няколко пътувания до Флорида. Как ти звучи това?
В докосването и в думите му се долавяше бащинска загриженост, която разстрои Доналд и той се напрегна да се овладее. Успя някак да се посъвземе и излезе от стаята.
Една вечер, седмица по-късно, на телефонния му секретар у дома имаше съобщение, оставено от Лилиан. Щяло ли да бъде удобно да дойде да поговорят към осем часа същата вечер? В случай че не й се обадел да откаже, щяла направо да дойде.
Не само нямаше ни най-малка представа какво би имала да му каже тя, но също така нямаше представа коя разновидност на Лилиан да очаква — деликатната и кротка дама или безочливата унищожителка с язвителната усмивка.
Когато й отвори, веднага забеляза, че не е дошла подготвена за конфронтация или поне не направо от вратата. Също така забеляза, че се е облякла добре за студа — с тежко палто в синьо, цвят, който тя толкова често избираше, защото подхождаше на очите й. Но това имаше яка и маншети от кожа на норка; беше изключително скъпо и това го накара сериозно да се замисли за финансовото си положение. Тя свали палтото и го постави на един стол с висока облегалка, като отбеляза, че няма да остане дълго и не е необходимо да си дава труд да го закачва в гардероба.