Глава 2
Сред каменните небостъргачи на Ню Йорк бяха пръснати малки зелени оазиси с пейки, където човек можеше да поседне на слънце или на сянка, по избор. През целия ден хората идваха тук, за да почетат, да изядат обедния си сандвич или просто да поседят.
В един топъл следобед в края на април, около четири и половина, Доналд седна в един от тези оазиси и разтвори вестника. Чувстваше се необичайно уморен; предния ден се беше застоял в кантората до полунощ, а по-голямата част от днешния ден бе прекарал в съда. Размишлявайки дали трябва да се върне обратно в кантората или, тъй като бе петък, можеше да си позволи да се прибере направо у дома, да свали обувките си и да се изтегне удобно, той остави вестника и затвори очи под лъчите на залязващото слънце. Бе обзет от смесени чувства задоволство, че умело успя да представи пред съда убедителен аргумент в подкрепа на обвинението, както и неволно съжаление към бедния нещастник, който навярно вече лежеше в затвора и тръпнеше в очакване да разбере на колко години ще го осъдят.
Звънлив момичешки глас прекъсна хода на мислите му.
— Чантата ви всеки миг ще падне и всички тези книжа ще се разсипят.
Така си беше, бе я сложил нехайно на коленете си. Набързо я намести и промълви няколко думи за благодарност:
— Много сте мила. Трябваше да внимавам.
Точно пред очите му седеше собственичката на звънливия глас, която също така притежаваше две големи ясносини очи. Той се усмихна учтиво, взе отново вестника и прочете една колонка. Когато вдигна поглед, обръщайки на следващата страница, тя все така седеше там елегантна млада жена, облечена в черно и бяло; млечната й кожа контрастираше ярко на фона на черната й вдигната нагоре коса. Предположи, че е на около двайсет и пет години, и отново се върна към вестника си.
Когато пак вдигна поглед, тя ядеше портокал. Беше го сложила върху едно списание и с ножче — със седефена дръжка — забеляза той режеше малки парченца. Хапваше ги с изключително деликатни движения и със същите деликатни движения загъна портокаловите кори в хартиена салфетка и ги хвърли в кофата за смет, поставена в края на градинката.
Изящество. Тази дума проблесна в главата му, докато я наблюдаваше. Беше дребничка, но не прекалено. Фигурата й беше изправена и грациозна, сякаш танцува. Седна и кръстоса глезени така, че хубавите й обувки се притиснаха една в друга.
Той извърна поглед, но не преди да улови нейния, което налагаше да каже нещо.
— Оценявам предупреждението ви за чантата. Последното, от което имам нужда, е книжата да се изсипят и да ги отвее вятърът.
— О, да, юридически документи. Мой колега от фирмата миналата седмица изгуби едни документи в метрото и беше направо ужасно.
— Вашата фирма ли? Да не сте адвокат?
— Не, за бога. Само секретарка, секретарка на мистър Бъзли. Бъзли от фирмата „Анхайм, Роман и Роман“.
— Не би трябвало да казвате „само секретарка“. Ние едва ли бихме могли да работим без секретарки.
— Е, така си е. Между другото, казвам се Лилиан Морис.
— Доналд Улф. Аз съм от „Ортън и Прат“.
Тя се усмихна.
— Разликата между вашата фирма и тази на мистър Бъзли е от небето до земята. Все едно поп певци и филмови звезди в сравнение с висши международни стратегии. Но мистър Бъзли се държи много добре с мене и не би трябвало да говоря така за него, нали?
— Права сте. Но аз няма да кажа на никого.
Тя се засмя. Това беше естествен смях, а не пресиленото кискане, което често чуваше в такива случаи. У нея имаше нещо, което много му харесваше. Изведнъж той си помисли, че само след минутка тя ще стане и ще си тръгне. Сигурно можеше да каже нещо, за да я задържи.
— Тази година пролетта май ще дойде рано. Искам да кажа, ако времето се задържи така — добави и веднага се засрами от скучната си забележка.
— Да, вярно е — съгласи се тя.
Дори животът му да зависеше от това, не можеше да се сети какво друго да й каже. Но когато момичето наистина се изправи и понечи да му каже довиждане, той се сети за нещо.
— Отивам в източна посока. И вие ли сте натам?
Тя му отговори утвърдително и той се упрекна за глупостта си. Ами ако беше казала, че отива на запад? Как би могъл тогава да я придружи?
Двамата прекосиха Парк Авеню.
— Винаги съм се чудила — каза Лилиан — как ли изглеждат тези апартаменти отвътре. Входните врати под сенниците и портиерите отпред имат толкова внушителен вид. Чувала съм, че някои апартаменти са с по дванайсет-петнайсет стаи или дори повече.