— Мислиш си, че е много скъпо — весело отбеляза Лилиан. — О, нима не чета мислите ти? Е, наистина струва цяло състояние, но не се притеснявай, не съм го купила за твоя сметка.
— Не съм се притеснил — отвърна той малко сковано.
— О, смятам, че непременно си бил притеснен, въпреки онова, което ти казах при последния ни разговор. Трябва да си се чудил как, за бога, очаквам да мога да се грижа сама за себе си и за бебето.
Шегите на природата! Той я погледна. Всички онези брачни двойки, които години наред се опитваха без успех; хората, които прекосяваха света, за да си осиновят дете; всички изкуствени зачевания; всички тези неща, а ето ти я нея. Бедничкото мъниче! Той толкова много го искаше, а сега бе започнал да се страхува за него. О, боже, бедничкото мъниче!
Той се овладя.
— Не, не съм се притеснявал. Ще оставим на адвокатите да си свършат работата почтено. Честно и почтено.
— Доналд, аз наистина говорех сериозно, когато ти заявих, че не искам нищо от теб, не и пари, в никакъв случай не и обичайното отмъщение. Тази катастрофа не е по твоя вина, нито пък по моя. И двамата направихме лекомислена грешка, това е всичко.
— И какво, мога ли да попитам, смяташ да ядеш, като си без пари?
— О, ето за това ще стане дума. Първо ми направи чаша чай и ще ти кажа. Навън е доста ветровито. Дойдох пеш и измръзнах.
Нима нямаше никакви чувства? Нито нерви? Ето, че сега седеше в същата стая, където бе сватбеното им тържество. С него започна съвместното им пътешествие, което сега свършваше. Зад отворената врата се виждаше леглото. А тя, във видимо добро настроение, се тревожеше само за разрошената си от вятъра коса, докато той… той се чувстваше празен отвътре. Когато прекалено тежкото бреме не го дърпаше надолу, се чувстваше празен, както сега.
Стана, направи чай и й го занесе. Именно тогава, когато тя протегна ръка да поеме чашата, Доналд видя, че е махнала пръстените.
— Донесох ти го — каза Лилиан.
— Какво си ми донесла?
— Пръстена. Съжаляваш, че си ми го дал, нали? Гледаше пръста ми.
„Съжаляваш.“ Точно тя за нищо и за никого не съжаляваше. При други обстоятелства това можеше да му се види забавно.
Лилиан внимателно остави чашата, след това пъхна ръка в чантата си и извади кадифената кутийка.
— Не го искам, Лилиан — каза той и се дръпна назад.
— Не бъди глупав. Можеш да получиш добра цена за него, ако не искаш да го задържиш за някоя друга.
Тя нямаше въображение. Ако изобщо някога щеше да има друга — а той едва ли можеше да си представи подобно нещо — тази друга със сигурност нямаше да иска точно този пръстен.
— Казах, че не го искам, Лилиан.
— Е, аз просто ще го оставя на масата, когато си тръгвам.
— Защо спориш за такова глупаво нещо като един пръстен?
— Не искам да споря. Дойдох да ти кажа нещо. Веднага щом приключи разводът, а се надявам, че ще стане бързо, ще се омъжа за Хауърд Бъзли.
Хауърд Бъзли! Дебел, стар и грозен. Доналд едва не избухна в смях, но успя да го замаскира с едно възклицание:
— Какво? Сигурно се шегуваш.
— Не, не, не се шегувам. Още откакто постъпих на работа при него, той непрекъснато ми повтаря, че би искал някой ден да се ожени за мене.
— Ами жена му?
— Умряла е, докато бяхме в Италия. Виждаш ли какъв свестен човек е той? Тя беше болна дълги години. Мнозина мъже биха я изоставили, знаеш го. Той е много мил човек. Към мен винаги е бил много мил, уверявам те. Направо е луд по мен.
Този значи е бил източникът на рентата за нея и Синди, за ваканциите по курортите и хубавите дрехи! За всичко това, разбира се, тя му се е отплащала. Трябва щедро да му се е отплащала. И колкото и да е странно, сега представата за Бъзли и Лилиан в леглото не предизвика ревност у него, а само отвращение.
— Няма да повярваш колко е щедър той, винаги дава на другите. Не само на мен. Мога да ти разправям разни истории… един ден минавахме покрай някакъв магазин, той влезе вътре и ми купи този часовник. Дори не бях го забелязала на витрината.
— Почакай малко. Ти ми каза, че ти го е подарил онзи италиански аристократ.
— Трябва да съм говорила за друг часовник, не за този. Не си ли спомняш, че си виждал и другия?
Толкова лъжи му беше наговорила… беше й като втора природа.
— Не — отвърна той, — но това няма значение. Кажи ми защо той би искал да се ожени за теб? Любопитен съм. Не може ли просто да живеете заедно?
— Бихме могли, но не съм сигурна, че бих го направила. С него искам всичко да е сигурно, да е според закона. — Лилиан се усмихна. — Той не е като теб, нали разбираш. Не е от този тип. Не е така наречения почтен джентълмен от старата школа.
Доналд неволно бе очарован от думите й.
— И смяташ, че ще бъдеш щастлива?
— Да, познавам го много по-добре, отколкото познавах теб. Ние двамата с Хауърд сме се забавлявали много. Теб въобще не те познавах, нали? Нашето си беше сляпо увлечение. И възхищение. Аз се възхищавах от твоя интелект. Струва ми се, бих могла да кажа, че ние с теб имахме доста общи интелектуални интереси… или смяташ, че съм прекалено нескромна?
— Съвсем не. Но интелектът не е достатъчен, Лилиан. Трябва да знаеш как да го използваш.
Лилиан сви рамене.
— Ние харесваме едни и същи неща, Хауърд и аз. Той познава всички, всички нюйоркски знаменитости, холивудските артисти, театъра, всички. С него се чувствам по-свободна, отколкото с теб. Не се опитвам да те нараня, като казвам това, Доналд. Никога не бих те наранила, защото все още държа на теб и все още съм привързана към теб. Просто ти казвам истината.
„Този път вероятно е така“ — помисли си той.
— Искам да се разделим с приятелски чувства. Искам да си намериш жена, която да те направи щастлив, да има твоите вкусове и твоите възгледи за морала.
Настъпи тишина, през която Лилиан оглеждаше за последен път онова, което досега бе неин дом, а той се чудеше какво ли изпитва, ако въобще изпитва нещо.
— Хауърд е поръчал за мен много ефектен годежен пръстен. Така че наистина можеш да си вземеш този обратно.
— Годежен пръстен ли? Разбира се, той знае, че си бременна.
— Е, ти как мислиш? — възмутено реагира тя. — Разбира се, че знае. Нямаше ли да му кажа, дори ако не можеше сам да се досети?
— И за него това няма значение?
— Божичко, та той има внуци от тук до Калифорния. Свикнал е с децата и едно повече няма да има значение за него. Все пак ще вземем детегледачка. И апартаментът е огромен, дванайсет стаи с изглед към целия град, от Ийст Ривър до Хъдзън. Напомня ми за дома на семейство Сандърс.
О, да, гледката. Тя бе искала да има хубава гледка. И, о, да, семейство Сандърс. Отначало той ги беше обвинявал, че я покваряват, но това беше огромна грешка от негова страна. Лилиан си е била каквато си беше дълго преди да е зърнала семейство Сандърс.
— Между другото, Хауърд познава Клоуи и Франк. Или поне се е запознал с тях. Да — добави тя, — той ходи навсякъде и всички го познават. — Млъкна и огледа стаята. — Тази картина… ти се държа много мило с мен тогава. Всеки друг мъж щеше да ми вдигне страшен скандал, задето съм похарчила толкова много пари, без предварително да попитам.
— Е, ти я харесваше много, разбирам това. Вземи я.
— Благодаря, но не съм и помисляла да я взема. Ще мога да си купя други, ако поискам. Едно нещо обаче ще ми липсва — посещенията на галерии и изложби заедно с теб. Хауърд не знае нищичко за изкуството и не иска да знае. Но човек не може да има всичко, нали?
Някога, за кратко време, той си беше мислил, че това е възможно. Но не каза нищо, когато Лилиан стана и облече палтото си.
— Предполагам, че много скоро ще се срещнем заедно с адвокатите си, Доналд, след като настояваш и двамата да си наемем. Сигурна съм, че няма да е сложно, тъй като между нас няма никакви спорове.
— Аз имам само едно изискване: открити и чести посещения след раждането на детето.
До каква степен точно щеше да се възползва от такава възможност, Доналд не знаеше. Може би, ако се родеше момче, щеше да го иска… Във всеки случай бебето беше от негова плът и кръв и той щеше да го осигури.
— О, искам да ти напомня за среброто. Струва цяло състояние, затова не забравяй да платиш осигуровката.
— Среброто ли?
— Датските сребърни прибори, които Хауърд ни подари.
— Вземи ги. Още сега ги вземи. Не ги искам.
— За бога, Доналд, не бъди глупак. Може някой ден да ги използваш. Човек никога не знае. А аз нямам нужда от това сребро. Хауърд има достатъчно сребърни прибори за цял хотел. — Лилиан сложи ръка на дръжката на вратата и спря. — Няма да ми се сърдиш, нали?
Той я погледна. Беше самото въплъщение на красотата. Тези очи. Тези тежки, искрящи коси. Лицето с класически черти — въплъщение на красотата.
— Обичахме ли се поне за известно време ние — каза той.
— Обичали ли сме се? Ще ти кажа нещо, което прочетох. Някакъв французин го беше написал, струва ми се: „Съществуват хора, които, ако не бяха чували за любовта, никога не биха се влюбили“. Лека нощ, Доналд.