— Просто попитай за бебето на Улф и те ще ти я покажат.
Улф. Е, да, разбира се. Как иначе? В края на краищата, той беше бащата, който много скоро, след три-четири месеца, щеше да е разведен, но все пак бащата.
Такива силни чувства бушуваха в гърдите му! През есента и току-що отминалата зима се беше старал да свикне с положението. Мистър Прат се бе оказал прав за работата като средство за възстановяване на душевното здраве; той му бе осигурил възможности за толкова много активна дейност — две задачи в чужбина и цял куп пътувания у дома — че не му бяха останали нито време, нито енергия да преживява личната си болка. Но сега, докато се колебаеше на ъгъла на улицата, тревогата нахлу в душата му, готова да го погълне отново.
Какъв беше смисълът да отиде да види детето? На първо място, то беше момиче, и макар да знаеше, че не се очаква от него да се чувства по този начин, той смяташе, че общуването с едно момченце в живота му ще е нещо различно от това с момиченце. Ето защо това дете щеше да принадлежи на Лилиан, а той щеше да се принизи до нивото на трогателния татко, който обядва с детето си в събота или в неделя и то почти не го познава.
Доналд все още стоеше нерешително на ъгъла, когато зърна Синди, приятелката на Лилиан, да излиза от болницата. Не беше я виждал от деня на сватбата, но нямаше как да не я познае по развлечените дрехи и дългата чорлава коса. Именно нейното появяване го накара веднага да вземе решение; ако тя като приятелка смяташе, че трябва да дойде да види бебето, то той със сигурност бе още по-задължен да го стори.
Истината беше, че се страхува от онова, което би могъл да изпита, когато види това дете на разделени родители, това дете, което трябваше да бъде отгледано в къщата на друг мъж.
Той влезе в болницата, качи се на асансьора и следвайки получените упътвания, се озова очи в очи с Лилиан в залата за новородени.
— О… не очаквах — заекна смутено. — Как си?
— Не си очаквал да съм вече на крака ли? Изминаха повече от двайсет и четири часа, а тук те карат да се движиш. За втори път идвам в залата за новородени.
За миг той се запита дали и тя не се чувстваше така неловко като него, а в следващия момент вече знаеше, че не е така. Лилиан не се смущаваше от мисълта колко близки са били двамата някога. Той познаваше всеки сантиметър от тялото й под копринената роба на ромбове. Ако знаеше предварително онова, което научи по-късно, сега това дете нямаше да го има. Никога не би я докоснал.
„На следващата сутрин дори не бих го познала.“
— Толкова се радвам, че не… не направих онова, Доналд. Тя е страшно миличка, най-сладкото мъниче на света. Виждаш ли я, ето тук, във второто кошче? Сега спи.
Малката розова купчинка имаше гъста черна косичка. Каква изненада — той осъзна, че е преживял всички тези години, без да е виждал новородено бебе.
— Повечето са без коса. Нали е сладка с всичката тази коса? Сигурно ще опада, така казват, и тя ще бъде с гола главичка, докато порасне постоянната й коса.
На кошчето имаше картичка. Улф — пишеше на нея. Той не знаеше как да определи чувството, което изпита. Може би просто се почувства странно. Улф. Неговото име. Този спящ човек в кошчето носеше неговото име. Този човек беше свързан с него и така щеше да бъде цял живот, дори да не се срещнеха отново. И той стоеше там, без да откъсва поглед от малката розова купчинка с гъста черна косичка.
— Приготвили сме й най-страхотната детска стая. Декораторът намери един човек, който украси целите стени, изрисува навсякъде Мама Гъска. — Лилиан не спираше да бъбри развълнувано. — А стаята на бавачката е в съседство. Наистина, наистина е прекрасно… всичко това. Искам да го видиш, Доналд. Чувствай се поканен. Просто се обади по телефона предварително, това е достатъчно. Искам всички да сме в приятелски отношения и Хауърд е съгласен с мен.
Той отново погледна името на картичката: Улф. Някакъв щедър непознат осигуряваше всичко това „прекрасно“. Гняв, безразсъден гняв го стисна за гърлото, но той се овладя.
— Именно аз ще осигуря бъдещето й — каза кротко. — Утре сутринта ще открия банкова сметка за образованието й. Какво измисли, как ще я кръстим?
— О, ужасно се измъчих с това! По едно време смятах да е Бетина, като моята приятелка във Флоренция. Ще й казваме Тина на галено. После си мислех да е Антония, на галено Тони. А ти как смяташ?
— Да ти кажа истината, не ми харесва нито едното, нито другото.