— Тогава предложи нещо.
— Никога не съм обръщал много внимание на момичешките имена. Но може би нещо по-обикновено, не така особено.
— Какво? Нещо като Кейти или Дженифър? Всяко второ американско момиче се казва така.
— Е, тя си е американско момиче. — След това той се сети нещо. — Бихме могли да я кръстим на майка ми. На мен това би ми харесало, стига ти да нямаш нищо против. Тя се казваше Джейн.
— Джейн! О, за бога, Джейн!
— Тогава да я кръстим на майка ти. Хубав обичай според мен.
— Това е последното нещо, което бих направила. Никога не съм харесвала майка си.
Нещо в начина, по който го каза, нещо дори отвъд значението на думите, нещо в предизвикателната й поза и грозната закана в гласа й засегна Доналд до такава степен, че не можа да се сдържи да не реагира.
— Понякога съм си мислил, че щеше да бъдеш по-щастлив човек, ако се беше научила да прощаваш каквото и да е, което…
— „Прости нашите прегрешения“, а? — насмешливо изрече тя и гласът й са извиси така, че една минаваща по коридора сестра се обърна да я погледне. — Тежки думи. Трезв, тесногръд и сериозен. Ето затова не се разбирахме, Доналд. Хайде да се отпуснеш малко, а? Не, никога няма да го направиш. Ти си си такъв по природа.
Той трябваше да гледа собствената си работа. Ето, че отново се караха на публично място, и то пред едно невинно бебе, което бяха създали заедно. Безнадеждна работа.
— Кръсти я както искаш — каза той. — Не си струва да спорим.
— Добре. Тогава ще е Бетина. Тина.
Той отново погледна бебето, което продължаваше да спи. Малкото същество бе в пълно неведение за бъдещето, което го очакваше. Бетина Улф. Бог да те благослови, Бетина Улф.
— Съжалявам, Доналд. Наистина не исках да ти крещя днес. — Лилиан се засмя. — Но ти вече ме познаваш добре, затова няма да имаш нищо против. Започвам да се чувствам уморена. Май ще се прибирам вече в стаята.
— И аз тръгвам. Пази се.
За момент той я наблюдаваше как върви надолу по коридора. Не беше сигурен какво точно чувства, дали жалост, или гняв, или по малко и от двете, но знаеше, че дори да бе възможно тя да се върне обратно при него, нямаше да я иска, никога.
Голямото съдебно дело, онова, заради което толкова много адвокати бяха препускали надлъж и нашир по земното кълбо, приближаваше към края си с демаскирането на блестящия негодник като връхна точка. Колко въздушни мили бе прелетял със самолет, Доналд не знаеше; колко документи бяха анализирани чрез ровене и копане по-надълбоко, също не знаеше; дори беше трудна задача да запамети всички имена на западнали корпорации и фалшиви холдинги, които беглецът беше изфабрикувал.
Колкото и да е странно, едно нещо неизменно изплуваше в някакво ъгълче на съзнанието му, и това бе подслушаният разговор, при който двама души се бяха кискали, одобрявайки деянията на негодника, който така хитро бе избягвал ръката на закона. Е, след това следваше споменът за останалата част от онази мъчителна нощ с всичките й последици.
Няколко дни преди да си тръгнат за дома, съдружниците празнуваха в бара на хотела си в Швейцария.
— Напътувах се за цял живот. Ще съм доволен, ако никога повече не ми се наложи да напусна гнезденцето си на Медисън Авеню в кантората на „Ортън и Прат“.
— Напълно те разбирам. Надявам се жената и хлапетата да ме познаят, когато се прибера у дома.
Доналд си помисли, че на тези хора ще им е трудно да му повярват, ако им кажеше, че не иска да си ходи у дома. И тогава се сети за онази пиеса, в която някой седи на една пейка и чака някой друг, който никога не идва. Но той, Доналд Улф, дори не знаеше какво или кого чака!
Бе свършил добра работа. Огъстъс Прат му се беше обадил по телефона в хотелската стая предишния ден и го бе обсипал с похвали — нещо твърде необичайно — за неговите постижения в това трудно и сложно дело. Приятелите се държаха добре; след като най-накрая им каза за приключването на брака си, те го подкрепиха по всички възможни начини.
Но това не беше достатъчно. Подобно на нежелан и натрапващ се просяк, чувството за вина изпълваше душата му и го измъчваше. Едва не извика: „Махни се от мен! Нямам какво да ти дам!“.
Истината е, че откакто то се роди, не съм го виждал повече от три месеца. Престани да я наричаш „то“. Тя се казва Бетина, Бетина Улф. Но какво се очаква от мен да сторя? Да позвъня на вратата — разбира се, след като получа покана — на моята бивша съпруга, която вече е законна съпруга на Хауърд Бъзли? (Те никак не си губиха времето, нали така?) Да позвъня на вратата, да вляза и да застана там, вперил поглед в малкото розово чуждо създание, което носи моето име и притежава моите гени?