Като се прибра у дома в апартамента, той остави прекрасната книга, която не можа да задържи вниманието му, и се заразхожда из стаите, които така внимателно бе подреждал някога. Би им се наложило да се преместят в по-голям апартамент с допълнителна стая за бебето, но тогава щяха да вземат със себе си всички тези хубави неща и да ги подредят отново. Слагането на нови полици не би било проблем; някой дърводелец би свършил тази работа за два дни, щяха да му трябват час-два, за да направи полици и за стаята на бебето. Едно дете трябваше да расте сред книги… Ето, така се разгръщаха фантазиите му.
Доналд отиде до прозореца и погледна надолу към улицата, но там не се виждаше нищо друго, освен трепкащи светлини, а той не изпитваше нищо друго, освен чувство на самота, което има особен градски привкус. Взе душ, приготви дрехите си за сутрешното явяване в съда и си легна.
Към три часа се събуди от някакъв сън. Казваха, че сънищата траят само няколко секунди, но този сякаш бе продължил часове. Доналд се беше изгубил в някакво студено, далечно място. Киргистан? Имаше ли такова място? Той стоеше там, брулен от жестокия вятър, докато някакви безразлични хора бързо го подминаваха. Никой не се спираше, за да чуе молбите му, макар че от това нямаше да има никаква полза, тъй като не говореше техния език. Падаше мрак и той бе в паника.
— Идиот! — възкликна Доналд на висок глас. — Сигурно е от нещо, което съм ял. Може би от рибата.
След това лежеше буден и размишляваше. Не беше направил нищо за това дете, ако не смятаме някои проучвания за Бъзли, в резултат на които бе научил, че той е много богат, умен и известен с добродушието и щедростта си. Тези качества увеличаваха още повече стопроцентовата сигурност на положението й, особено след като с Лилиан бяха женени и не би могъл да я напусне лесно, без да я осигури.
Въпреки това именно Доналд Улф, а не Хауърд Бъзли носеше отговорността за това бебе. Именно Доналд Улф трябваше незабавно да направи застраховка на собствения си живот, като бебето щеше да е наследникът й, а попечител — някоя банка. Именно той трябваше да открие банкова сметка за образованието й. Именно той трябваше да осъществи някакъв контакт с нея. Всички тези решения се оформяха в главата му, но какво бе в сърцето му — е, той не знаеше. Не би могъл да каже.
И така, Доналд натисна звънеца на „великолепния апартамент с изглед от Ийст Ривър до Хъдзън“. Вътрешно беше изпълнен с негодувание, защото не му бе приятно да е тук, но ако искаше да види бебето, това беше единственото място, където можеше да го стори. Толкова бе просто.
— Тъкмо се канех да излизам — каза му Лилиан, когато отвори вратата. — Ти закъсня.
— Съжалявам. Трябваше да приготвя тези документи за теб. Всичко, което ти описах по телефона, е тук черно на бяло, регистрацията на банката, парите под попечителство, застраховката, всичко. Оригиналите остават в „Ортън и Прат“.
— Щастливо момиченце — отвърна му тя с онази фалшива усмивка през стиснати устни, която в миг се появяваше и изчезваше.
Щастливо ли? Това дете беше щастливо?
— О, Тина е страхотно миличка. Ще я видиш. Толкова много е пораснала, откакто я видя за последен път, ще се изненадаш. Не мога да ти кажа на кого прилича, но със сигурност ще стане много хубава, няма грешка. И Хауърд казва същото. Той се държи чудесно с децата. В края на краищата, има толкова опит. Ела с мен в детската.
Настроена бъбриво, Лилиан беше самоуверената господарка на дома, облечена за излизане в семпъл черен костюм от лен, със златни обеци и широка златна гривна. Това бе жената, която той бе видял за първи път онзи следобед преди хиляда години. Но не, не беше така — мислеше си той, докато я следваше през претенциозно обзаведената всекидневна и библиотеката, където полиците бяха отрупани с антични дреболийки и няколко книги. Имаше промяна. Тя се изкачваше все по-нагоре по стълбичката, чувстваше се на върха и искаше да му покаже как живее сега.
Детската стая беше просторна и слънчева. По стените сияеха пъстрите стенописи с Мама Гъска, но детското креватче с балдахин беше празно.
Проследявайки погледа му, Лилиан каза, че Тина е в парка — да подиша свеж въздух.
— Имаме най-страхотната бавачка. Казва се Мария, не говори много добре английски, но има опит и направо боготвори бебето.
— В парка ли? Къде бих могъл да я намеря?
— Почакай. Ще ти начертая пътя до там. Мария носи зелена шапка и двете трябва да са седнали близо до музея. Лесно ще намериш мястото. Но ти, разбира се, познаваш добре парка.
О, да, така беше. Всички тези съботи и недели, когато се беше разхождал на седмото небе… „Нека да изляза от тук и никога да не се връщам — помисли си той. — Когато искам да видя бебето — а аз със сигурност ще трябва да я виждам от време на време, за да не порасне, без да знае, че има баща — ще го виждам в парка.“