— Тогава аз ще вървя. Радвам се, че се запознахме, Мария. — На испански това прозвуча особено официално и изискано. — Пак ще се видим.
— Ще идвате ли в къщата, мистър Улф?
Той я погледна отблизо и като зърна симпатията в очите й, каза откровено:
— Не, не мога… не искам да ходя там. Разбираш ли ме?
Тя кимна утвърдително.
— След септември, като се върнем от къщата край морето, ще бъдем тук всеки ден. Наоколо ще бъде пълно с бебешки колички, ще видите.
— Е, ще мине доста време дотогава, защото заминавам по работа. Аз пътувам доста често по работа.
— И вие ли? Мистър Бъзли през цялото време се занимава с бизнес и те през цялото време са в отпуска. Когато не са в отпуска, мисис Бъзли никога не си е у дома. Тя е една много, много заета дама. — И Мария поклати глава.
„Тя не харесва Лилиан“ — помисли си Доналд, докато се отдалечаваше, иначе нямаше да е така любезна с мен. Но всъщност можеше ли някой да каже защо тя не харесва Лилиан? Това може би просто беше естествената неприязън, която една жена изпитва към по-младата си работодателка, притежаваща всичко.
Докато си припомняше събитията от сутринта, той вървеше обратно по стъпките си и мина покрай фасадата на блока, облицована с варовик, където от другата страна на авенюто живееше Лилиан. Там, до зеления сенник, стоеше тя, а до нея — един мъж, несъмнено Хауърд Бъзли. В напреднала възраст, посивял, със закръглени рамене и не по-висок от нея, той бе вплел пръсти в ръката на своята жена — трофей, издокарана в модна лятна рокля.
Доналд продължи надолу по авенюто и зави към дома. Този ден най-малкото го беше разстроил. Срещата с бебето го беше накарала да се чувства объркан. Ако някой бе поискал от него да опише чувствата си, нямаше да знае как. Тя беше негова, но нямаше да израсне с него и затова всъщност не беше негова. Тя винаги щеше да тежи на съвестта му и горе-долу толкова. И след като така и така щеше да носи това бреме, защо поне не беше момче?
Когато се прибра отново у дома, завари съобщения на телефонния секретар. Ед Уилс му бе подготвил прекрасна изненада — билет за първокласно бродуейско представление същата вечер. Друг приятел искаше да го запознае с момиче, което със сигурност щяло да му хареса. На практика той се чувстваше прекалено обезсърчен, за да се заеме с каквото и да било. Но като се позамисли, реши да се обади на Ед и да приеме билета. В това състояние на духа не бе здравословно да се затваря у дома като някакъв отшелник и нямаше да го направи. Не беше здравословно.
По характерния си предпазлив и дипломатичен начин Огъстъс Прат от време на време задаваше по някой въпрос за това как върви животът на Доналд. Не беше от онези хора, които правеха оптимистични предсказания, с цел да утешат, но те всъщност само караха другия да се чувства още по-зле.
Онази сутрин той извика Доналд в кабинета си, за да му съобщи две приятни новини.
— От три месеца си у дома, Доналд. Случайно да гориш от желание да скочиш пак на някой самолет?
— Точно в този момент имам нужда най-вече от това, мистър Прат.
— Добре. Бих искал да се заемеш с един случай в кантората ни в Сан Франциско. Хю Маккуин вече те очаква. Дори не съм си и помислял, че може да се опиташ да изклинчиш, нали разбираш. Не че си го правил някога. — И той благосклонно му намигна, нещо, което се случваше твърде рядко. — Много вероятно е да се наложи двамата с него да летите до Анкоридж, защото един от нашите клиенти е постъпил в тамошна болница. Никога не си виждал Аляска, нали? Не? Е, ще бъде много вълнуващо. Вземи си няколко дни повече, за да се поразходиш отвъд Анкоридж и да разгледаш.
— Не мога да ти опиша колко високо оценявам това.
Кантората в Сан Франциско не се нуждаеше от Доналд и той го знаеше. Това пътуване беше просто подарък от човек, който бе загрижен за него.
— Освен това искам да ти съобщя за премията. Изминалата година беше забележителна за фирмата и това се отразява на премиите. Ще те държа в очакване и напрежение, докато я получиш следващата седмица.
— Всичко, което бих могъл да кажа, освен благодаря, е, че съм голям късметлия.
— Да, Доналд, в някои отношения наистина си късметлия.
Той вече мислеше как ще вложи премията за бебето. Имаше повече от необходимото за своите собствени нужди. Харчеше най-вече за книги и за хубави пътни принадлежности, които носеше със себе си, където и да отиваше — в московската кантора или както сега — в Аляска.
— О, преди да тръгнеш — добави Прат, — искам да ти кажа нещо — почти сигурен съм, че в края на есента ще ти се наложи да заминеш за Италия за няколко дни. След това ще бъдеш доволен да си останеш у дома за около година. Нека и някои от новите ни колеги да видят света.