— Пак ли става въпрос за банката в Рим?
— Не, имам предвид една корпорация във Флоренция, която иска да купи собственост тук, в Ню Йорк. Нашите продавачи настояват да прослушаме тези хора на тяхна територия. Ще ти отнеме само няколко дни.
— Разбирам — машинално отвърна Доналд.
Флоренция. Беше се надявал никога повече да не види този красив град.
Глава 8
В стара къща близо до средновековната стена едно семейство се беше събрало около дългата маса за типичната италианска вечеря — бащата в единия край, майката в другия, а помежду им цялото многобройно домочадие, включително и Доналд като гост. Точно срещу него седеше бабата и държеше шестмесечно бебе — момиченце.
Доналд би могъл да слуша по-внимателно своя домакин, счетоводителя, който в предпоследния ден преди завръщането му в Ню Йорк бе проявил любезността да го спаси от самотната вечеря в хотела. Можеше да гледа навън през прозореца към зимната градина, към сребърния полилей или към дървената ламперия. Но той виждаше само бебето.
— Вие има деца? — попита домакинята на английски, като се запъваше.
— Не — отвърна й.
Така беше по-добре, не толкова сложно, не толкова болезнено. Внезапната болка го беше изненадала. При вида на бебето с неговата дантелена рокличка, несъмнено облечена специално за неделния обяд, беше изпитал неочаквано силна болка. Ето там седеше тя, издавайки бълбукащи звуци, докато пиеше млякото си, размахваше малките си пухкави ръчички и се усмихваше на всички около масата, събрани там, за да поднесат почитта си пред нейния трон.
— Шест месеца — каза Доналд. — Нямах представа, че за шест месеца порастват толкова много.
— О, да — отвърна бащата, кимайки мъдро. — Ще го разбереш, когато ти се роди първото. След още шест месеца, а може и по-рано, тя ще направи първите си стъпки, а след това, преди да се усетиш, ще говори и ще ходи на училище и ще спори с теб.
Бетина Улф беше вече на седем месеца…
Доналд се обърна любезно към домакина:
— Разправяхте ми за онзи фонд за спасяването на Венеция от потъване. Как смятате да предотвратите потъването? Аз не разбирам почти нищо от техника.
Любовта избуява подобно на бурен. Често се казва, че буренът е просто едно растение, което расте там, където е нежелано; някои от най-прекрасните цветя, като маргаритката, орловият нокът и латинката, са бурени. Такива мисли спохождаха Доналд. Той не искаше тази любов да расте. Твърдо беше решил, че ще поеме само финансовата отговорност. Познаваше своя недостатък: искаше всичко или нищо. Ако не беше отличен студент в юридическия институт, много вероятно щеше да го напусне. Ако не можеше да бъде баща като онзи във Флоренция, каква беше ползата?
Но я се опитай да се отървеш от орловия нокът, който вече се е вкопчил със здравите си пълзящи стебла, или от маргаритките, които вече са разпръснали семенцата си.
„Предполагам — мислеше си Доналд, — че това всъщност започна още в деня, когато за първи път я видях да се усмихва.“ Ако двамата с Мария не бяха се познали едновременно, той най-вероятно щеше направо да подмине редицата от пейки и бебешки колички. Нямаше никаква прилика между бебето отпреди четири месеца, което си спомняше, и малкото човече, което стоеше, наистина стоеше на краката си до коленете на Мария, вкопчено в ръцете й.
Мария извика името му. Именно този стряскащ вик навярно бе накарал бебето да обърне глава към него. Усмивката сигурно вече е била на устните й, защото бе доволна от новото преживяване да стои изправена; със сигурност тази усмивка не беше предназначена за него. Дори в своето невежество той можеше да разбере, че получава само „опашката“ на усмивката й.
И все пак щеше да отнесе у дома спомена за изражението на това личице и да го запази в паметта си.
— Променила се е, нали? — каза Мария на испански. — Едва я познахте, нали? Да, вече иска да ходи. Виждате ли как само се изправя в скута ми? А трябва да я видите как пълзи. Бих могла да я сложа на тревата, за да ви покажа, но там е мръсно. От дълго време не сме ви виждали, мистър Улф.
Тя ще направи първите си стъпки, а след това, преди да се усетиш, ще говори и ще ходи на училище, и ще спори с теб.
— Бях извън страната по работа, бях много зает, иначе щях да дойда.
— О, да, работа. Така е. Ела, Кукличке. Ще седнем в количката и ще си изядем обяда. Седнете, мистър Улф, и гледайте как вашето момиченце ще се наобядва.