Вашето момиченце. Бетина Улф.
— Нарекохте я Кукличке?
— Така й викат. Майка й я гушка и я нарича Кукличка, аз също.
Тъй като го поканиха, Доналд седна. Ако го бяха помолили да опише чувствата си, той най-вероятно щеше да се затрудни какви думи да използва. Наблюдаваше себе си някак отстрани, както наблюдаваше и детето си.
— Тя може да пие от чашка, но понякога предпочита шишето — обясни Мария. — Давам й с чашката нощем, когато е по пижамка. Майка й не обича да има петна от мляко по тези хубави дрешки. Не че не могат лесно да се изперат, но… — Мария не довърши.
„Нещо я тревожи“ — помисли си Доналд. И я попита дали винаги й се налага да работи в неделя.
— Да, защото ми трябват парите. Имам семейство в Мексико. Но аз нямам нищо против. Какво друго да правя? Мистър Бъзли ми плаща толкова много. Той е мил човек, много, много мил, и не го казвам само защото ми плаща толкова много допълнително. Не. Жалко, че не можете да го видите как си играе с Кукличка. Сяда на пода при нея и си играят. Да, той е много мил старец. Искате ли да видите снимка? Изрязах я от вестника, за да я показвам на другите тук в парка. Бавачките обичат да разпитват кой е шефът ти, затова им показвам това.
Там, сред цяла страница снимки от най-разнообразни светски събития, се виждаха мистър и мисис Бъзли на благотворителна вечеря — той изглеждаше точно така, както Доналд си го спомняше, а тя беше великолепна с дългите си обеци със сложна изработка и голите рамене. Погледът му пробяга по възторжено-сладникавия абзац за „мистър Хауърд Бъзли и неговата красива съпруга Лилиан“ и се извърна.
О, не беше ли това една голяма крачка нагоре по обществената стълбица — да се видиш в неделния вестник, и не трябваше ли Лилиан да е изпълнена с трепетно въодушевление!
Мария продължаваше да говори. Тя, естествено, усещаше, че тук има някаква драма, нещо вълнуващо в създалото се положение. Сигурно се чудеше за какво ли си мисли бившият съпруг. Съвсем естествено. На следващия ден тя щеше да разправя на другите бавачки за бащата, който се вижда с детето си в парка.
Лапнала нещо, което приличаше на хрупкава бисквитка, но както му обясни Мария, всъщност беше гумен пръстен за чесане на венците, Кукличка се беше вторачила в него. Дали не беше изпълнена с любопитство? Доколко бе възможно да мисли на осем месеца?
Що се отнасяше до него, той си мислеше, че му е все едно дали я наричат Кукличка или не, когато две жени минаха наблизо и чу едната да казва:
— Нали е прелестна? Това е бебето на семейство Бъзли.
Те отминаха и Доналд не чу нищо повече. Но Мария ги беше чула. Той се увери в това, когато тя изведнъж каза:
— Ако съм все още тук, когато тя проговори, ще я науча най-напред да казва „татко“.
Той я погледна. Тя отвърна на погледа му и Доналд отново имаше чувството, че иска да му каже нещо, но се колебае.
— Какво искаше да кажеш с това „ако все още съм тук“? — попита я. — Мислех, че работата ти харесва.
Мария повдигна рамене.
— Наистина ми харесва. Но човек никога не знае, нали? О, вече й се спи. Искате ли да я полюлеете? Леко бутайте количката напред-назад.
Нежното полюшващо движение започна да успокоява Доналд. Пред него преминаваше парадно шествие от деца в пъстри дрехи, дребно червенокосо момиченце на своята тротинетка и отбор момченца, ритащи нападалите листа. Безметежността на есенния следобед обгръщаше парка и за да я почувства по-добре, той затвори очи, докато слънцето напичаше раменете му.
Изведнъж гласът на Мария рязко наруши спокойствието:
— Не разбира. Има бебе, излиза през цяло време. През цяло време. Спи и излиза.
— На мен ли говориш? — попита я той, тъй като не беше сигурен, че е чул правилно какво бе промърморила жената на испански.
— Съжалявам! Говорех на себе си. Понякога много се ядосвам. Извинете ме.
— За какво да те извиня, Мария?
— Не говорех за вас, мистър Улф. Съжалявам.
Но думите й несъмнено бяха предназначени за него. И той й каза доста настоятелно:
— Погледни ме, Мария. Ако има нещо нередно, трябва да ми кажеш.
Настъпи тишина. Може би тя бе изрекла тези думи напук, тъй като беше засегната, или поради някаква по-проста причина — сърдеше се на Лилиан, защото й се бе скарала за нещо, а ето сега вече съжаляваше, че е издала чувствата си. Доналд произнесе много тихо и натъртено:
— Ти започна да говориш нещо за майката на бебето. Не бива да се страхуваш, че ще кажа на някого. Ние с мистър Бъзли не сме приятели, но аз трябва да знам, Мария. Трябва да знам и ти трябва да ми кажеш.
— Тя никога не си е у дома! Тя купува разни неща на Кукличка и я целува, но това не е да си майка.