Доналд трябваше да се съгласи, че е точно така, но това все пак не можеше да се определи като малтретиране на дете. Той въздъхна, похвали Мария и реши, че е по-добре засега да смени темата.
— Радвам се, че ти си бавачката на бебето, Мария.
— И аз се радвам.
— Ще ти дам моя телефонен номер — добави той и й подаде визитната си картичка. — На него можеш да ме намериш през деня. На гърба ще напиша домашния си телефон.
— Ще дойдете ли пак следващата неделя, мистър Улф?
— Да, ще идвам всяка неделя, освен когато ми се налага да замина от града. Позвъни ми в неделя сутрин и ако не ти отговоря, ще знаеш, че съм заминал.
Мария кимна.
— Ще ви се обадя, мистър Улф. А сега май трябва да се прибираме у дома. Слънцето се скри.
Доналд я придружи за кратко. На раздяла погледна още веднъж спящото бебе и остана да наблюдава как количката прекоси безпрепятствено авенюто и продължи пътя си.
Той беше човек, който никак не обича несигурността и би бил готов да понесе тежки изпитания стига след това да може да погледне напред в бъдещето. Но сега бъдещето беше напълно забулено в облаци; Доналд изпитваше неприятното чувство, че нещо не е както трябва. Обзет от тези неопределени мисли, той крачеше бързо към дома си.
Ако не беше Бетина, или Кукличка — о, колко му бяха неприятни и двете имена! — Доналд с най-голяма лекота щеше да остави Лилиан в миналото си завинаги, заедно с други неща, които всеки би искал да забрави. Но месеците се нижеха и тя непрекъснато се появяваше по един или друг повод във вестника. Беше удивително как тези кратки очерци на светската страница, при положение че излизаха достатъчно често, можеха да превърнат един човек във важна личност. Щом само веднъж вестниците започнеха да пишат за някого — за това най-често беше необходимо само да се наеме някой журналист — просто продължаваха, защото той вече беше име. Никак не би се учудил, ако Лилиан бе направила точно това.
Именно Мария му носеше тези изрезки от вестниците, които Лилиан вероятно гордо й беше показвала. Но също му носеше и клюки, безобидни като на онези първи твърдения, че Лилиан почти не се прибира у дома. Той се срамуваше от тези сплетни; беше му унизително да ги слуша.
Но понякога тя му съобщаваше и неща, които го караха да се притеснява — разказа му например за една свада между съпрузите Бъзли, която я събудила посред нощ. Вече познаваше Мария много добре. Беше необходим достатъчно здрав разум плюс мъничко интуиция, за да се прозре в душата й. Тя беше една честна и кротка женица, немлада вече, която е научила много неща за човешката природа през трудния си живот. В бедното си, гладно село Мария се беше борила да оцелее и не беше лесно да я измамиш.
Колкото и да бе странно, най-много искаше да чува, че в дома на семейство Бъзли е хубаво, че там царят мир и спокойствие; след като детето живееше при Лилиан, къщата й трябваше да бъде солидно и сигурно място. Откри, че в един конкретен случай двамата са се карали, защото Лилиан е отишла сама на нощно парти, докато Бъзли се задържал на някакво събрание. „Това не ми харесва, никак не ми харесва“ — помисли си Доналд.
— Кукличка има късмет, че вие сте й баща — рече Мария един ден.
— Но ти не знаеш нищо за мен — отвърна той, — освен че съм бившият съпруг. Аз може да съм лош човек, може всичко това да е по моя вина.
— Не, не, не ваша вина. Аз има очи. Аз вижда. Някой трябва говори с нея. Я, виж, Кукличке, какво е това? — възкликна тя, сменяйки темата.
— Бау-бау.
— Добре. А този кой е?
— Тати.
— Аз трябва да й говоря на английски — обясни Мария. — Това е родният й език. Ние си играем. Тя е много умничка. Играем си на „жмичка“ и на „къде е Кукличка“. Много се забавлява, като кажа „къде е Кукличка“. Погледнете, мистър Улф. Още две зъбчета й поникнаха. Вече има шест зъбчета. Покажете й часовника си. Какво е това, Кукличке?
— Тик-так.
Нещо тревожеше Мария. Искаше му се да я помоли да го каже открито, да престане да му го натрапва в очите. Вместо това Доналд свали детето от количката и като го хвана за ръка, тръгнаха на разходка.
Има нещо във вида на висок мъж, водещ за ръка голямо колкото кукла създание, което кара хората да се обръщат и да се усмихват. Един човек, който премина край тях с около двегодишното си немирно момченце, се усмихна на Доналд точно по този начин, като прибави и едно намигване. Неделните татковци се разпознаваха един друг. Той се питаше какви ли са историите на тези мъже, тъй като със сигурност всяка една беше уникална, както хората са различни. И все пак колко ли различни бяха техните истории от неговата?
И тъй, когато кратката разходка свърши и детето бе върнато в количката, Доналд се обърна открито към Мария: