Апартаментът на Огъстъс Прат имаше четиринайсет стаи. Доналд можеше да й разкаже за махагоновата библиотека в една от тях или за дългата маса за хранене под бляскавия полилей. Но темата не му се видя достатъчно важна, за да отвлече вниманието му от мисълта, че на Лексингтън Авеню, само на няколко крачки разстояние, има малко заведение с масички на тротоара и чудесни пици или…
— Случайно не сте ли гладна? — попита я той.
— Да, наистина сутринта закусих, но сега изядох само онзи портокал.
— Искате ли да ми правите компания? Аз умирам от глад.
— С най-голямо удоволствие.
Всъщност Доналд едва ли бе гладен, беше похапнал обилно заедно с група адвокати по време на почивката между две заседания на съда. Но на масичката на тротоара успя да изяде доста голямо парче от чудесната пица. Даването на поръчката, обсъждането на предпочитанията им, сравняването на различни рецепти и ресторанти, последвани от избора на газирани напитки, го освободи от необходимостта да измисли тема за разговор. Не си спомняше някога по-рано да се е мъчил да „води“ разговор. Думите винаги лесно му идваха на езика. В края на краищата един адвокат не беше ли ковач на думи!
Лилиан правеше забележки за сцената, разиграваща се пред очите им: непозната чуждестранна кола, дама в моден костюм и мъж, който водеше двойка хубави стандартни пудели. Тя говореше оживено, но не прекалено; той почти не я чуваше, защото вместо това я гледаше.
Тя правеше леки изразителни жестове с ръце. А той не харесваше жени, които изобщо не биха могли да говорят, ако им вържат ръцете. Но сега наблюдаваше ръцете й, дългите пръсти с бледи овални нокти. Вдигнал поглед от тях, видя огърлица от ситни перли, легнала между гърдите й под фината бяла блузка. Видя твърдата брадичка и пълните устни, които по някаква странна причина му напомниха вкуса на топли малини. Носът й беше възкъсичък. Скулите й бяха може би прекалено високи, но не казваха ли, че високите скули се харесват? Тогава значи не бяха прекалено високи. А очите й, сини като езера, дълбоки като езера! Ами тъмните гъсти коси, вдигнати във висока прическа корона върху гордата извивка на главата.
Мъжът с пуделите се върна. Едното от кучетата мина твърде близо до масата, отърка се в Доналд и помириса чинията му, заради което собственикът го обсипа с извинения. Но изпълнен с някакво внезапно и странно топло чувство на щастие, Доналд само погали четириногото по главата.
— Да, така е. Напомня ми за едни кучета, които някога имах. Не бяха пудели, а сетери. Но същите на големина.
Когато човекът се усмихна и продължи по пътя си, Лилиан също се усмихна.
— Не е ли интересно как бебетата и кучетата помагат да се разчупи ледът?
— Да се разчупи ледът ли?
— Свързват хората, искам да кажа. Ако аз не бях тук, този човек сигурно щеше да поостане с теб, за да си поговорите за кучета. Ти изглеждаше толкова щастлив, когато погали пудела.
„Проницателна е — помисли си той. — Нищо не пропуска.“ Несъмнено беше забелязала пламналите му бузи. И навярно много добре знаеше, че причината за изчервяването му е самата тя, а не кучето.
Но сега, след като вече имаше тема за разговор, той се възползва от нея.
— Израснал съм в провинциално градче. Имах кучета и кон. Все още ме обземат сантиментални чувства, като се сетя за тях, вълнувам се дори когато видя полицейски кон.
— Разкажи ми за дома, в който си израснал.
Явно младата жена усещаше инстинктивно, че на хората им е приятно да говорят за себе си, а може би я бяха учили на това като малка. В края на краищата ставаше дума за невинен трик и държането й — изглеждаше много по-мило, отколкото ако беше обсебила разговора с тирада за собствените си амбиции или болки.
— Живеех в Северна Дакота. Оскъдна растителност, просторна, величествена гледка. В много отношения ми липсва. Със същия успех можех да стана фермер или скотовъдец, като баща ми.
— И как така най-накрая стана адвокат в големия град?
— Не знам. Бях само на десет или дванайсет, когато реших да замина да следвам право. Навярно защото майка ми беше учителка и ме насърчаваше да го направя. Тя ме подтикна, а също и наличието на толкова много книги вкъщи. Нямахме пари, но някак си успявахме да купуваме книги.
— От колко време си в Ню Йорк?
— Почти от шест години и през цялото време работя за „Ортън и Прат“.
— Не след дълго ще станеш съдружник.
— Кой знае? Но се надявам. Обичам работата си.
— Сигурно е чудесно да си обичаш работата. Не че аз мразя моята, но със сигурност не я обичам.
— С какво друго би предпочела да се занимаваш?
— Да рисувам. Вземала съм уроци по рисуване, чак ужасна художничка не съм, но със сигурност разбрах, че не съм и кой знае колко добра.