И тъй като след една седмица гневът продължаваше да бушува в гърдите му, Доналд се обади на Лилиан.
— Кой? — попита тя. — О, Доналд? Не познах гласа ти. Почти бях заспала.
— Е, събуди се. Време е да го направиш. — Говореше грубо. — Събуди се и обърни внимание на детето си.
— Тая сутрин да не си станал с левия крак от леглото?
— Случайно да знаеш… не ти ли каза Мария какво се случи, когато беше на ски?
— Кукличка била много настинала. За какво вдигаш толкова шум?
— За твое сведение не беше настинала. Имаше стрептококова инфекция на гърлото. Мария направи всичко възможно, но беше ужасена. Бог знае какво щеше да се случи, ако не бях в града и не се бях погрижил за всичко!
— Е, твоята роля в живота винаги е била такава, нали… да поучаваш хората и да се грижиш за всичко. Слушай, Доналд, много си изнервен. Но не искам да споря с тебе, защото не те мразя и защото наистина съм добър и мил човек. Постарай се да запомниш това.
— Не съм изнервен — каза той с по-тих глас. — Само съм загрижен, защото не обръщаш достатъчно внимание на Бетина. Загрижен съм, и с право. Заминала си и си оставила някакъв безполезен телефонен номер. Оставила си тук тази безпомощна жена.
— Номерът не беше безполезен. Стана така, че наши познати даваха парти по случай купуването на нова вила в планината. Останахме един ден повече, за да поговорим с техния предприемач, защото може би и ние ще планираме да си построим нещо такова.
— Недей да извърташ, Лилиан. Ти си играеш много умело с думите, но пред мен тези не минават.
— Доналд, аз наистина смятах, че с теб сме решили да приключим всичко по най-приятелския и цивилизован начин.
— За нещастие нещата между нас никога няма да приключат окончателно. Нашето е дете е причината „приключването“ да не е толкова окончателно, колкото ни се иска. Ти съвсем си изоставила детето и аз няма да си мълча.
— Изоставила ли съм я? Излагаш се. Видял ли си тази къща? Да, видял си я и въпреки това ми разправяш, че „съм изоставила детето“. Ти си идиот. Хайде, затвори телефона и ме остави на мира.
— Не съм свършил. Искам да ме изслушаш…
— Не. Съжалявам. Не ме безпокой повече.
Затръшването на слушалката отекна в ухото на Доналд. Е, биваше го да твърди: „ти съвсем си я изоставила“, но трудно щеше да го докаже при наличието на целия този лукс, на апартамента на Пето Авеню, бавачката, летните ваканции, прекарани в къщата край морето… да не говорим за одеялцето от норка за детската количка! Представете си само! Пък и всички знаеха как тя прегръща и целува Кукличка, нали така? Щеше ли някой да повярва, че такава майка е изоставила детето си?
Доналд закъсня за ранното сутрешно съвещание с мистър Прат, а ако имаше нещо, което Огъстъс Прат да не понася, то беше закъснението. В добавка към това снегът, който беше валял през цялата нощ, не показваше никакви признаци да спре, тъй че следобедния полет до Вашингтон — темата на сутрешното съвещание, можеше да закъснее или да бъде отменен. Щеше да му се наложи да се задоволи с влака. Доналд Улф беше в лошо настроение.
Чувствайки се все още скапан, той се качи на влака. Пасажери със зачервени от студа лица, с мокри палта и разрешени от вятъра коси влизаха, като потрепваха с крака и разтриваха измръзналите си ръце, както направи и той. Ненавиждаше собственото си лошо настроение и предстоящото дълго пътуване. Сутрешният разговор по телефона все още го измъчваше. Дори беше толкова разстроен, че нямаше желание да отвори книгата, която си беше взел за пътуването. Потънал във водовъртеж от неопределени и безполезни мисли, той се взираше в непрестанната снежна вихрушка навън.
— Чудесна книга — обади се някой.
Почти не бе забелязал човека на съседната седалка, ако не смятаме това, че беше жена, и то задъхана, тъй като бе влетяла в купето в момента, в който влакът се готвеше да потегли.
— О, да, „Студеният дом“. Не съм я чел откакто бях в гимназията.
— Погледнете. — И като отвори една натъпкана до горе пазарска чанта, тя извади своя екземпляр на „Студеният дом“.
— Понякога преподавам в гимназията, затова и аз я чета за втори път.
Сега вече Доналд я погледна. Имаше луничаво лице с хубави черти и рижави коси. Би могла да бъде дъщеря на Огъстъс Прат.
— Работите като учителка? — попита я любезно.
— Не, фермерка съм, съпруга на фермер. Обичам книгите, а там, където живея, семействата любители на книгите, не са твърде много, затова се старая да помагам на децата, които не получават помощ у дома.