Не бе трудно да го разпознае; нямаше друг приятел или дори познат с такава брада, започваща почти от очите и стигаща до кръста.
— Ей, Доналд, откога не сме се виждали. Несъмнено от сватбеното тържество.
— Да, много отдавна. Как си? Как е Синди?
— Синди? Ти не знаеш ли? Лилиан не ти ли е казала?
— Аз не се виждам с Лилиан. Синди не ти ли е казала това?
— Аха, чувах нещо такова. Във всеки случай Синди е мъртва.
— О, моите съболезнования. Какво се случи?
— Разболя се. Прекали с пиячката или с нещо друго. Не знам точно. Почина в болницата.
Доналд за миг си представи младата жена с продран глас и ярък грим; след това, макар че никога не я беше харесвал, бе обзет от прилив на жалост, защото един толкова млад човек не биваше да умира. Сигурно не е била на повече от двайсет и пет години.
— Моите съболезнования — повтори той с много сериозен глас. — Често се чудех, като си мислех за нея, макар че не беше моя работа. Искрено казано, все се чудех как така двете, Лилиан и Синди, са приятелки. Бяха толкова различни. Но Лилиан наистина беше много добра към нея. Тя направо я издържаше, струва ми се.
— Приятелки ли? — Гласът му прозвуча почти насмешливо. — Те бяха сестри, драги. Синди й беше сестра.
Доналд беше така шокиран, сякаш го фраснаха с камък по главата.
— Чуждо дете? Осиновено?
— Не, не. От един и същи баща, от една и съща майка.
— Не разбирам. Това не ми се вижда смислено. Кои са били родителите им? Какви са били? Искам да кажа… какво са представлявали?
— Какво са представлявали ли? Нищо. Просто обикновени хора.
Доналд разтърси глава.
— Аз се опитвах… Никога не успях да я накарам да ми каже каквото и да било.
— Че какво са приказките? Чесане на езика. Доникъде не те води.
— Но ти изобщо знаеш ли нещо? Познаваше ли добре семейството й?
— Разбира се. Живееха от другата страна на улицата. Аз съм й нещо като трети братовчед или от този род. Затова се навъртах наоколо.
— Не разбирам — повтори Доналд и се вторачи в него, сякаш зад това грубо и странно лице можеше да се крие някакъв отговор на въпросите му.
— Какво има за разбиране? Казах ти. Обикновени хора, нали разбираш? Хора като теб. Като мен. Айде, трябва да тръгвам. Пази се.
Доналд стоеше и наблюдаваше как приятелят на Синди бавно се отдалечава. Каква ли беше тайната? Но нямаше отговор. Качи се горе в апартамента си и като прерови хладилника, сложи в една чиния сандвич и круша, след което седна и зачете една от книгите за отглеждане на деца.
Но вместо да се съсредоточи върху нея, удивителните факти, които току-що бе научил, се въртяха с бясна скорост в главата му. Толкова много предположения се бяха въртели в тази глава по време на краткия му брачен живот: че има нещо непочтено в миналото на семейството, което тя се срамува да разкрие, или че близките й са се държали така жестоко с нея, че не би могла да им прости. Всичко това можеше да е вярно, а можеше и да не е. Навярно нямаше никаква тайна, а съществуваше само желанието, нараснало неизмерно, да избяга в друга личност, в друго обкръжение и друг свят. Това не беше нещо необичайно.
Докато живееше с Лилиан много пъти си беше мислил да направи тихомълком едно проучване с крайната цел да й помогне да разбере онова, което криеше, каквото и да е то. Но се колебаеше, а накрая започна да проумява, че би било безполезно. Защото, каквото и зло, истинско или въображаемо, да й бяха причинили, вече бе прекалено късно да се променя каквото и да било. Той беше живял достатъчно дълго с нея и беше преживял достатъчно с нея, за да е сигурен в това. Бе прекалено късно.
Глава 9
Доналд започна да изпитва някакво странно усещане, сякаш всичко около него се движеше с главоломна скорост. Нещата се трупаха: конференции, понижения в длъжност, спешни телефонни разговори, писма, на които трябваше да се отговори незабавно, покани за наполовина светски, наполовина делови събития, погребението на брата на съдружник във фирмата, и все нямаше никакво време. В края на деня се чувстваше уморен както никога по-рано. Здрав и енергичен млад човек, който не би трябвало да се уморява по този начин, той знаеше, че не само тялото му е уморено, а по-скоро нещастната му душа.
Веднъж Мария му каза: „Те страшно се скараха вчера след вечеря. Кукличка ги чу и се изплаши, затова я изнесох от стаята“.
Друг път му съобщи: „Мисис Бъзли замина за уикенда на яхтата на някакви хора. Мистър не отиде с нея“.
Имаше нещо мизерно, долнопробно в това да слуша тези приказки; в края на краищата, това бяха клюки. И все пак нямаше никакъв друг начин да научи какво става в онова място, което смяташе за дом на детето си. Колкото и да беше странно, той бе на страната на Хауърд Бъзли, мъжа, който е бил любовник на Лилиан, преди да се омъжи за него. И въпреки това Бъзли явно представляваше сигурната опора в това семейство, човекът, който най-много се грижеше за детето на Доналд.