Дясната ръка на Доналд трепереше и за да я укроти, той постави лявата върху нея.
— Къде е тя? — попита той. — Къде се е случило това?
— На Лонг Айлънд. Някакви приятели са се погрижили за Лилиан и малката, закарали ги в дома си, след като лекарите я прегледали. Някои хора живеят там през цялата година. Не ги познавам, но ще открия кои са. С Джун щяхме да ги приберем у нас, ако бяхме научили навреме. Ние тъкмо прибираме багажа, краят на лятото е, време е за училище.
Доналд разбра, че Ед се опитва да представи всичко като обикновен разговор, удължава го, за да не завърши съвсем унило.
— Ще ти звънна веднага щом се обадя в селото. Няма да се бавя.
Неделният вестник направо го подлуди — страница след страница с политика, международни новини, бизнес новини и от този род, когато той търсеше само едно малко съобщение. Ръцете му трескаво прехвърляха страниците. Най-после го откри и го прочете на един дъх.
Лийо Симънс, на 37 години, от община Джеферсън, е бил убит при сблъсък на две коли на пресечка на Джеферсън Авеню. Филип Фериър, 32-годишен, от Ню Йорк, е в критично състояние и се намира в болница «Джеферсън Мемориъл». Едната пътничка — Лилиан Бъзли, на 29, от Ню Йорк Сити, е със счупена ръка и рамо, докато дъщеря й Бетина Улф, на 2 години, е незасегната.“
Доналд хвърли вестника на пода и гръмко изруга.
— На път за Ню Йорк! На път! Къде, дявол да я вземе, е била и защо е излизала с детето… Господи, боже, знаех си, че нещо ще се случи. От седмици ми се върти в главата, по дяволите! Проклета да е и вечно да гори в ада.
И той седеше така, стиснал главата си с ръце, и се опитваше да мисли. Какво да прави? Какво да прави? След малко стана, изми няколкото мръсни чинии и отиде до прозореца, за да погледне притихналата улица в неделната сутрин. Защо? Защо, когато животът можеше да бъде толкова прекрасен — с доходната му работа, с жена, дете или деца и повече от достатъчно средства да изхранва всички?
Телефонът иззвъня отново и той с един скок се озова до него.
— Ед? Ед? Къде са те? Ще взема нечия кола назаем и ще отида да ги прибера.
— Не е необходимо. Хората, които са давали партито, ще ги закарат у дома. Сега тръгват. Името им е Картър. Казват, че Лилиан е омотана в превръзки, но детето е много добре. Специално ги попитах за малката.
— Благодаря ти, Ед. Много ти благодаря.
— Няма за какво да ми благодариш, Доналд. Сигурно си направо скапан.
— Така е. Но ще се видим сутринта, по същото време и на същото място.
Прекалено притеснен, за да се задържи на едно място, той обикаляше стаите, сякаш търсеше с какво да се захване. Пренареди някои книги на полиците и поля папратта, която Лилиан беше купила и много ценеше. Тя бе зелена и избуяла, докато Лилиан…
Телефонът отново иззвъня. Този път в слушалката прозвуча възбуденият глас на Мария:
— Мистър Улф, мистър Улф, какво е станало? Ей сега се прибрах, бях у братовчедка ми, и мисис Бъзли ми се обади и ми каза, че е имало катастрофа и че Кукличка е добре, а тя си е счупила рамото, и че ще си дойдат към един часа… Къде са те?
— Не знам нищо повече от онова, което и ти. Но къде си била, Мария?
— Казала в четвъртък на мисис Бъзли, че моя братовчедка идва в Ню Йорк тази седмица и искам два дни почивка да се види с нея. Тя ми се разсърди, не, не ми говори сърдито, но аз вижда, че сърдита. Тя иска да иде на парти в събота, а аз казал, че мой ред. Трябвало да види моя братовчедка. Мисис Бъзли все излиза и ходи на парти. Казала, че ще се върне в неделя сутрин и ето ме тук, но къде е Кукличка? Къде са отишли?
— Някъде на Лонг Айлънд. Това е всичко, което знам. Ще разбереш, когато тя се прибере. Моля те, след това ми звънни веднага. Трябва да знам. Но къде е мистър Бъзли?
— Той замина за Калифорния. Работа. Сега си идва. Има съобщение на телефонен секретар. Казва, рано в неделя. Аз мисли тя каже не преди вторник. Да, да, тя каже вторник. Не знам какво… добре. Ще се обади, мистър Улф.
Той отново закрачи напред-назад из трите стаи, размишлявайки. Мръсна работа. Нямаше никакво съмнение. Това не беше работа на Доналд Улф или по-скоро нямаше да е негова работа, ако не беше малкото момиченце на Доналд Улф.
Малко по-късно слезе долу и напусна къщата. Денят беше изпълнен с благоухания, хората бяха наизлезли, за да се наслаждават на следобеда, и се разхождаха с красивите си бебета в колички и красивите си кучета на каишки. Струваше му се, че атмосферата е наситена с приветливост и мир. Обзет от ужасен гняв, той си мислеше за Лилиан, тази нарушителка на мира и спокойствието. След това зави обратно и се прибра у дома, за да се разхожда пак напред-назад като затворник, който брои крачките си, опитвайки се да измисли нещо разумно, което би могъл да предприеме.