Телефонът иззвъня и Мария заговори нервно и забързано в слушалката:
— Аз съм в кухнята. Не могат да ме чуят, но ще говоря бързо. Мистър Бъзли е тук. Те са в тяхната стая, тя е цялата в бинтове, той й крещи, ужасно е, мистър Улф, Кукличка е добре, сложих я в кошарката, трябва да вървя.
— В събота следобед ела при мен в апартамента, вместо да ходиш в парка. Ако вали и не можеш да излезеш в парка, аз ще дойда у вас, независимо дали това се харесва на някого или не.
— О, не идвайте тук, мистър Улф. Не го правете.
— Тогава трябва да ми обещаеш, че ще ми се обаждаш по телефона всеки ден, за да знам какво става там.
Благодареше на Бога за Мария, за нейната лоялност и за нейния здрав разум. Такива като нея не се срещаха под път и над път. След това се сети, че е гладен, затова си направи сандвич, но не му се ядеше. Отново погледна през прозореца; долу премина линейка с виеща сирена и Доналд си представи катастрофата. По какво чудо неговото малко момиченце се беше спасило?
Когато настъпи вечерта, Доналд си легна, защото му се струваше, че дни наред не е спал и умира за сън. Но сънят идваше на пресекулки, смущаван от отчаянието и кошмари. Преследваше го някакъв неописуем ужас, бягаше, напрягайки до крайност всичките си мускули, но не помръдваше дори сантиметър напред. Ужасът идваше все по-близо и по-близо…
Събуждаше се и заспиваше и отново сънуваше. Така измина нощта.
Всички в кантората бяха научили за детето му, оцеляло в автомобилната катастрофа. Беше изненадващо, че толкова много хора са прочели това миниатюрно съобщение на вътрешна страница. Ако някой не беше го забелязал, научаваше за него веднага щом дойдеше на работа. От начина, по който хората говореха с него, само от израженията на лицата им той разбираше, че знаят за болката му и беше благодарен за проявеното съчувствие.
Мистър Прат, както винаги, беше немногословен и изрази всичко, като сложи ръка на рамото му и произнесе едно изречение:
— Детето ти не е ранено, само това има значение. Не го забравяй.
Върху бюрото на Доналд лежеше купчинка важна поща, което вероятно не бе лошо, защото така сутринта мина по-бързо. Но после, в един часа, когато Ед Уилс дойде да му предложи да обядват в онова заведение надолу по улицата, цялата мъка от предишния ден отново изригна в душата му.
— Накарах един човек да хвърли поглед на полицейския доклад в Джеферсън — подхвана Ед. — Шофьорът не е бил в най-добрата си форма. Бил е вляво от бялата линия, когато се е случило. Май е любител на развлеченията от светското общество, с репутация на пияница, а може би и любител на кокаина, но още не са го проверили за дрога. Това няма значение, освен за наследниците му, ако има такива. Ако ги има обаче, по-добре да се надяват, че колата му е била застрахована за голяма сума. Последното съобщение от болницата е отпреди един час и гласи, че той няма да оцелее. Паднал е на главата си, след като изхвръкнал от колата.
Доналд потръпна, докато го слушаше.
— Чудя се каква част от цялата тази работа искаш да чуеш — добави Ед, като си играеше с една свободна вилица. — Чувствам се неудобно. — Остави вилицата, продължи: — Мразя такива приказки, достойни за клюкарските страници и жълтите вестници, но за твое добро ще го направя, затова…
— Какво има, Ед? Хайде. Този тип, това същият мъж ли е, за когото ми каза, онзи, когото си видял на плажа близо до вас?
— Не, не, това е друга история.
— Извинявай, ако се изразявам объркано — рече Доналд с неприкрито ожесточение, — но тогава кой е бил мистериозният непознат на плажа? Не че ми пука за него.
Но мислейки за сигурен и стабилен дом и за Хауърд Бъзли, му пукаше, и то много.
— Джун не се има много-много с разните клюкари — подхвана Ед, — но познава много техни близки познати, затова снощи, като я помолих, вдигна телефона и откри истината. Това е Сторм, Артър Сторм, някакъв магнат, който имал туристически обект на около десет мили на изток от нашето място. Виждал съм го или поне онова, което може да се види от пътя. Високи дървета, морави, огромна площ, голяма бяла къща… имаш представа.
— Да. И какво друго?