— Тя има нужда от следобеден сън — обади се след малко Мария. — Ще я сложа ей там вътре на леглото, може ли?
— Ще заспи ли на чуждо място?
— О, Кукличка е добро дете. Добричка е по природа. Тя поспи малко, после ние се връща.
Във всекидневната той седна на такова място, че да може да вижда детето. Мария беше разтворила едно списание. Явно много трудно се справяше с четенето, устните й бавно оформяха всяка дума. Докато я наблюдаваше, Доналд си мислеше, че тази мила непозната представлява единствената му връзка със заспалото на леглото дете. Ако някога искаше да узнае истината, тя бе единствената, която можеше да му я каже. Такова беше положението.
Понечи да вдигне телефонната слушалка и да даде на Лилиан да се разбере. Но разумът надделя. Колко пъти беше го правил преди и в отговор не беше постигал нищо повече от това тя да му тръшне слушалката.
— Мария — изтърси той, — ще останеш ли винаги с Кукличка? Винаги?
— Винаги ли, мистър Улф?
— Да, защото… — Не беше достойно, не беше почтено да казва каквото искаше да каже за една жена, която някога беше негова съпруга и винаги щеше да е майка на детето; цялото му същество се бунтуваше срещу изваждането на показ точно на това мръсно бельо, затова само изрече: — Никой не е като теб, Мария. Кукличка има нужда от теб. Разбираш ли?
— Аз обичам Кукличка, мистър Улф. Беше на два дни, когато я занесох от болницата вкъщи. А и тя ме обича повече от майка, това е истината, нали знаете?
— Ще ти плащам повече, Мария. Колкото и да ти дава мистър Бъзли, аз ще ти давам още.
— Не, не, струва ми се, че вие не сте богат като мистър Бъзли. Не искам това, мистър Улф.
— Няма да си тръгнеш скоро, нали, Мария? Не и без да ми кажеш предварително.
— Не, не. Може би някой ден. Няма да е скоро. Аз ви казвам всичко, мистър Улф.
По-късно, след като затвори вратата след Мария и Кукличка, облечена с нейното жълто палтенце и стиснала в прегръдките си бялото плюшено коте, Доналд за миг застина на мястото си. Може би някой ден. Някаква тъга се прокрадна в притихналите стаи, тежка и сива, подобно на мъгла в зимна нощ.
Приятелите на Доналд от кантората му казаха онова, което той като страна по делото вече знаеше, че никога няма да получи пълно попечителство над детето. Разводът беше приключил, бяха се споразумели. А ако детето заминеше за чужда страна? Направо не му се мислеше.
На сутринта дори няма да позная мъжа… Това достатъчно основание ли беше да й бъде отнето детето? Човек никога не знаеше.
Приятелите му, и по-специално Ед Уилс, му казаха и някои неща, които не знаеше: че съпругата на Артър Сторм предишната седмица е подала молба за развод, че Артър Сторм притежава прочута колекция с произведения на модерното изкуство, намиращи се главно в къщата му във Франция.
Когато забогатея, ще колекционирам произведения на голямото изкуство. О, да, всичко съвпадаше…
Една вечер Мария се появи отново. Познатата зелена шапка беше изкривена на една страна и тя едва си поемаше дъх.
— Мистър Бъзли отиде си! Взе си дрехи, всичко, гардероби празни, няма негови вещи. Беше много ядосан, никога не виждала такъв, мистър Улф. Ужасно, ужасно! На мен каже: „Грижи за малката“. Целува дете и си отива.
— Къде е малката? — извика Доналд.
— У дома, спи. Мислите, че аз оставила нея? Готвачка остане тази нощ. Мисис излезе. Някакви приятели дойде да я вземе, не ги познава. Ужасно, мистър Улф.
Пред очите на Доналд се появи една мигновена картина на онзи апартамент, който бе видял за малко, но никога нямаше да забрави: гледката на просторните стаи, на вещите, сега струпани на куп, разбъркани, лицата на любопитни и удивени зяпачи и отново лицето на Лилиан — такова, каквото изглеждаше сега — бледата й кожа, пламнала от сълзите или от гняв.
Той погледна треперещата жена, невинна свидетелка на случилото се, внимателно й помогна да свали палтото си и я накара да седне.
— Вечеряла ли си, Мария? Искаш ли нещо за ядене или за пиене?
— Не съм гладна. Нищо не искам, моля.
Значи Бъзли я беше напуснал. Сега трябваше да бъдат обмислени възможностите или вероятностите, да се проучат някои неща за апартамента — дали е собствен, или е взет под наем; ако беше взет под наем, за какъв срок. Ако след този катаклизъм щеше да последва развод, къде смяташе Лилиан да отиде? Разбира се, той имаше предвид детето. А в сметките трябваше да се сложи и другият мъж, вероятната причина за цялата тази бъркотия.
— Той взе и мебели — каза Мария. — Негово бюро. Голямо бюро, той много харесва. Големи кресла и снимки — на семейство, деца, това е всичко.