В главата му се мяркаха спомени за катастрофите на миналото — деня, в който прочете телеграмата, изпратена на майка му от военното министерство през 1944-а, сутринта, когато премазаха кучето му, деня, когато над фермата, където работеше, се изви циклон и всички коне обезумяха.
Бързай, бързай, бързай! Няма време. Вече може да е много късно.
В неделя следобед той хвана детето си за ръка и тръгнаха на разходка, нейната пухкава ръчичка, приютена на сигурно място в неговата. На сигурно място засега, но какво щеше да стане утре?
Изминаха още дни. Напрежението бе изписано на лицето му. Личеше си от начина, по който хората го гледаха. Сънищата му бяха ужасяващи: една нощ беше в съдебната зала, идеално подготвил аргументите си, но въпреки това, когато се изправи да говори, те се изпариха от главата му, затова стоеше там и не знаеше какво да каже, а всички в залата се бяха вторачили в него с ужас и изумление. Събуди се плувнал в пот. Изминаха още седмици.
След това без никаква реална причина нещо го осени точно когато отиваше на работа: човек можеше да започне живота си наново. Можеше да преобърне живота си. Не беше ли го направил вече веднъж, когато пристигна на това място, наречено Ню Йорк? Имаше толкова много места по света… А той бе свободен! На никого не дължеше нищо. Не бе причинил зло на никого. Да, беше свободен. „Мога да отида навсякъде“ — помисли си Доналд и изненадано си заповтаря тези думи.
Тази нощ си легна, без да изпитва страх. Сякаш бе настъпила някаква странна метаморфоза, сякаш бе изпил някакво вълшебно лекарство. Сякаш някаква врата се беше отворила и бе нахлула светлина там, където не бе имало. Още не бе преминал през тази врата, но тя съществуваше. Видът й някак си му действаше успокоително. За първи път от много дълго време той се унесе в лек и спокоен сън.
На сутринта стана в добро настроение и се приготви да отиде на работа. Не би могъл да обясни как се случи, но изведнъж, докато прекосяваше стаята, точно когато стигна до средата й, нещо го осени. Един заповеднически глас закънтя в ушите му.
Направи го! Направи го! Да.
Глава 10
На първо място трябваше да приеме факта, че Доналд Улф няма на кого да се довери. Ако не се смятаха онези далечни братовчеди от Уайоминг, които можеха да се блъснат в него на улицата и да не го познаят, нямаше кръвен роднина, когото да помоли за убежище или съвет. Нито пък можеше да се довери на добър приятел като Ед Уилс и да го замеси в незаконните си действия дори само чрез най-лек намек.
Как да се махне? Къде да замине? Трябваше да отиде на някое изолирано място, непосещавано от туристи или от каквито и да било познати, които би могъл да срещне случайно. Светът беше голям и все пак достатъчно малък, за да срещне на един брулен от ветровете ъгъл в Единбург клиент от Чикаго, когото не е виждал четири години.
В „бърлогата“ му имаше голям глобус, с чиято помощ той обичаше да си припомня пътуванията си; а освен това беше удивително забавно да проследява пътешествията на онзи прочут негодник, с чийто случай фирмата им беше свързана толкова дълго време. Човек като него е трябвало да има много връзки с престъпници, няколко фалшиви паспорта и феноменална памет, за да държи нещата под контрол. Доналд не разполагаше с такива неща, нито пък го желаеше. Тъй че трябваше да изключи онова далечно и пусто кътче в Канада, за което се беше сетил най-напред.
Ето защо следващата стъпка беше да разтвори на масата карта на Съединените щати и да я разгледа внимателно. Аляска беше най-отдалеченото място, ако не се смятаха Хавайските острови. Едно пътуване до Хаваите включваше самолет, където щяха да го забележат и щеше да бъде регистриран като пътник с двегодишно момиченце. Аляска? Тя бе прекалено слабо населена, включително и няколкото големи градове там, за да може един мъж с дете да се скрие в тълпата. Къде да намери такова място, което нито да е прекалено гъсто населено, нито прекалено слабо, че и да не е отдалечено на две-три хиляди мили? Това трябваше да е в провинциален район, може би някое малко градче, сгушено в гънките между две планини, далече от потока на модерния живот. Очевидният отговор беше да отиде някъде в Средния юг, но къде точно, той нямаше представа.
Но където и да отидеше, как щеше да си изкарва прехраната? Единствените долари, които бе спечелил през живота си, бяха дошли от работата му по чужди ферми и от работата му като адвокат. Доналд нетърпеливо бутна картата настрани и отиде до закаченото в гардероба огледало, за да се погледне и на висок глас да си зададе въпроса: „Възможно ли е да си се побъркал? Ето, че си точно по средата на един случай, възложен от Огъстъс Прат на теб… на теб, Доналд Улф, а не на някой от другите с два пъти по-голям стаж във фирмата“.