— Да, много. За нещастие, не можем да отидем в моята квартира, защото тази вечер е ред на Синди да си покани приятел.
— Тогава ще отидем в моята… тоест, ако нямаш нищо против да изкачиш четири етажа пеша.
Ред било на Синди. Не беше ли смешно. Познаваше тази жена едва от вчера, а вече бе обзет от пристъп на ревност и се питаше кого ли е водила в квартирата си, когато е бил неин ред да си покани гост?
Изкачиха се по стълбите, той отвори вратата и светна лампата. Рядко имаше посетители, но поддържаше педантичен ред, за собствено удоволствие. Ето това бяха неговите две стаички, пълни с книги и дребни сувенири от пътешествията му: ръчно изработено килимче от Турция, китайски параван, който скриваше миниатюрната му кухничка, и три гравюри, изобразяващи Париж през осемнайсети век, купени в една книжарница на левия бряг.
— Прекрасно е! — възкликна Лилиан. — Кобалтовосинята боя и тази тревистозелена лампа, столът… всичко е на точното място. Удивена съм. Повечето мъже не разбират много-много от съчетаване на цветове. Всъщност това се отнася за повечето хора въобще.
— Е, уверявам те, че аз съм един от тези хора. Просто взех тази идея от една витрина на Медисън Авеню. Стори ми се добра.
Тя дръпна пердето и погледна навън в мрака.
— Чудех се дали не си се качил чак тук заради хубавата гледка.
— О, не, ако ми трябваше хубава гледка, щях да се преместя на двайсетия етаж в някоя от ония хубави сгради на авенюто.
— И защо не го направиш?
— В началото беше прекалено скъпо за мен. Трябваше да изплатя заемите за следването си в колежа и да започна да спестявам. Когато изплатих всички дългове, вече бях свикнал с това място. Нямаше причина да се местя. Работя в хубава кантора, излизам в обществото, и когато се случи да прекарам някоя вечер вкъщи, имам нужда само от книгите и плочите си. Доволен съм. За мен животът е хубав.
Защо ли й казваше всичко това?
— Сигурно имаш около двеста музикални албума на тези лавици. Опера… Харесваш ли операта?
— Много. А ти?
— Ходих на опера, когато бях в Италия, но тук никога не съм ходила. Предполагам, че е едно и също.
— Някой път ще отидем заедно на опера… Защо се усмихваш?
— Защото смятам, че желанието ми да дойда с теб на опера се разбира от само себе си.
— Да, така е.
— Е… Прав си. Ще дойда с теб.
— Чудесно. По-добре да сме открити от самото начало, вместо да гадаем какво ще стане.
— Е, тогава ми дай едно питие. Ще вдигнем тост за това.
— Вино или нещо друго?
— Вино, моля. Или каквото и да е. Няма значение.
— Разполагай се удобно — каза той, като й посочи единствения стол с мека седалка.
— Не, на него ще седнеш ти. Аз обичам да седя на пода. Ще се облегна на коленете ти. Така ще ми е най-удобно. Настоявам. Искаш ли да послушаме малко музика?
— Не сега. Искам само тишина и вино. Навън измръзнах.
Тя доверчиво се облегна на него. Когато погледна надолу към нея, той зърна двата искрящи диаманта на ушите й; усети лекото й ухание, като полъх на летен вятър. Беше се запознал с нея преди малко повече от двайсет и четири часа. Главата му се замая.
— Мислех си — заговори тихо и колебливо момичето, — че преди трийсет и един часа изобщо не се познавахме, а ето, сега седим тук заедно.
— И аз помислих същото.
Отново настъпи тишина. Мислите бушуваха в главата на Доналд. Не бе свикнал да действа толкова бързо, макар че за много мъже — вероятно за повечето — това беше обичайно. Разбира се, имаше случаи, когато се бе държал по този начин, но не и с жена като Лилиан; тя се държеше ту откровено, те резервирано, бе ту вглъбена, ту оживена, а той усещаше само, че не иска да я загуби точно както при първата им среща.
Младата жена изведнъж се изправи.
— Нека да разгледам и останалата част от къщата.
— Къща ли? Имам само още една стая.
— Е, покажи ми я.
Вътре имаше само едно легло с изпъната по войнишки покривка, шкаф, масичка с лампа и купчина книги върху нея.
Тя надникна в стаята и кимна.
— Като монашеска килия. Тук няма кобалтово и зелено. Това е твоята друга страна.
На едната стена беше подредена поредица от гравюри на историческа тема: последната позиция на генерал Къстър, мемориалът на Линкълн, генерал Лий капитулира при Апоматокс и Вашингтон полага президентска клетва в Ню Йорк.
След като разгледа всяка гравюра поотделно, тя се обърна към него:
— Ти си много интересна личност, Доналд Улф.
— Ти също — отвърна той.
— Не си монах, нали?
— Съвсем не.
Двамата се спогледаха. „Господи помисли си той, това е различно. Аз никога…“