— Доктор Фулър, предполагам? — Вратата беше отворена, но Гил винаги чукаше, преди да влезе. — Пак ли се мотаете без работа, докато аз отидох в библиотеката още в два часа?
— Аз бях в биологическата лаборатория.
— Ей, какво мирише толкова хубаво тук?
— Гарденията. Докараха я днес. Мама отглежда гардении. Това е нейната област, декоративни храсти и подобни.
— Хареса ми, когато беше тук. Тя е интересна дама. А и синът й трябва да е интересен. Никога не съм познавал човек, който е завършил лесовъдство.
— Ричард ще ти хареса. Гарантирам ти.
— Имало ли е нещо между вас двамата?
— Всъщност не. Защо ме питаш?
— О, едно момче с такава хубава външност, поне на снимката, което не е роднина, а расте със зашеметяващо момиче… Много е възможно, нали?
— Всичко е възможно, скъпи. Но аз по една случайност съм твоето момиче, а не на някой друг.
— Поотмести се, креслото е достатъчно широко за двама. Боже мой, ти имаш най-сините очи, които съм виждал.
— Казват, че са като на майка ми.
Гил погледна към стената, където Ребека се усмихваше, а след това обратно към Лора и обяви, че тя въобще не прилича на майка си.
— Сигурно си татковата дъщеря.
— Е, ще се запознаеш с него, когато ни дойдеш на гости през пролетната ваканция. Тогава сам ще решиш на кого приличам.
— Той никога ли не ти е идвал на гости тук?
— Не, той не обича да пътува. Не обича да напуска фермата.
— Типичен фермер. Мълчаливец ли е? Винаги си ги представям такива.
— Че какво, за бога, би могъл да знае за фермерите един нюйоркчанин като тебе? Не, той е тъкмо обратното. Той е историк, учен, дори оратор. Чувала съм го да говори на градските събрания, чувала съм го да говори и у дома.
— Как така се е случило да прекара живота си във ферма?
— Предполагам, че просто му е харесало. Израснал е във ферма в Мейн.
— Е, с нетърпение очаквам това гостуване. Той трябва да знае, че съм благонадежден човек. А междувременно утре е събота, какво ще кажеш за една екскурзия от пет мили и да се поплискаме в басейна, а след това луксозна вечеря в ресторанта „При Ромео“.
— „При Ромео“ ли? Ей, виж какво. Не моят баща работи на Уолстрийт. Трябва да внимавам с парите.
— Какво? Дъщерята на стопанина на „В полите на планината“?
— Татко не е собственикът. Фермата е на мама, а той получава заплата.
— Така и така се канех да те почерпя. Аз съм старомоден, изостанал съм от времето си. Не си ли забелязала, че не позволявам на жените да плащат?
— Забелязала съм, че ти си най-сладкият мъж на света.
— Така ли? Добре. Покажи ми колко съм сладък. Стани от това кресло и заключи вратата.
Глава 21
— Този дъб, дето го виждаш ей там до оградата — каза Джим — е най-малко на сто години, Гилбърт. В тази част на страната растат главно борове и дъбове. Следващия път, като ни дойдеш на гости, ще трябва да те заведем на излет в Димните планини. Ще видиш девствени гори, повече от половин милион акра. Ще видиш морени, големи колкото малка къща, останали от ледниковия период, неща, които не можеш да видиш там, откъдето идваш.
— Мистър Фулър, чувам, че не ходите много често там, откъдето идвам.
— Опасявам се, че е така. Никога не съм обичал особено да пътувам, пък и тук така и така имам прекалено много работа.
— Но сте ходили в Ню Йорк, нали? Трябва да сте посетили Ню Йорк, когато сте живели във Филаделфия. Само на един хвърлей разстояние е.
— Е, бил съм там, но повечето пъти просто съм преминавал през града.
Всички седяха на верандата след вечеря, а Лора спокойно слушаше тихия разговор, изпълнена с щастие и горда със своя дом. Беше почти забавно да сравнява това гостуване в края на седмицата с гостуването у семейството на Гилбърт в техния апартамент на четиринайсетия етаж над авеню, претъпкано с автомобили. Родителите му бяха приятни хора, много умни и много сърдечни, но страшно забързани през цялото време и следователно у тях всичко бе толкова различно от спокойния начин на живот у дома.
— Много лошо, че Ричард го няма. Можеше да ти разкаже някои интересни неща за тази част на страната. Отиде на кратък семинар по лесовъдство и не успя да се прибере за края на седмицата.
— Бих искал да се запозная с него.
— Защо не отидете до наблюдателницата, докато е още светло? — предложи Кейт. — Гледката е наистина изключителна, особено точно преди залез-слънце. До там и обратно има малко повече от две мили, но си струва да отидеш.