Винаги изпълнен с желание да види нещо ново, Гилбърт веднага стана от люлеещия се стол.
— Добра идея. Хайде да вървим.
— Това твое семейство, страхотни хора са — каза той, докато се изкачваха по склона на хълма. — Възхищавам се от ентусиазма им. Харесвам ги и се надявам и те да ме харесват.
— Разбира се, че те харесват. Защо не?
— Не знам. Баща ти толкова често споменаваше Ричард, че взех да се питам дали няма нещо… ами дали няма някаква причина да мисли, че ти и той… че той е влюбен в теб или ти в него.
— Това беше, когато бях на петнайсет години, но от онези чувства сега не е останало нищо. Всъщност аз се надявах вие двамата да се срещнете — каза Лора, макар да не беше самата истина. Тя щеше да изпитва известно неудобство да седи на масата с тези двама мъже едновременно. Някога Ричард знаеше и най-интимните й мисли… Засмя се. — Ричард е чудесен човек, но понякога ми се струва, че мисли единствено за околната среда, за опазването й, за дърветата и за правата на животните.
— Тогава съм доволен. Не искам той да мисли за теб или ти да мислиш за някой друг, освен за мене. Това са моите нареждания.
„Гил излъчва светлина, когато сърцето му е пълно“ — помисли си момичето. Сякаш с всеки изминал ден научаваше нещо ново за него. И като посегна нагоре, тя го погали по бузата.
— Очите ти, Лора. Тези сериозни очи, които обичам. Вървяха ръка за ръка почти без да говорят. Въздухът ухаеше на борове. Една лисица се мярна на пътеката и светкавично изчезна в шумолящия гъсталак. Най-накрая достигнаха последната спирка и впериха погледи в гледката долу, и двамата еднакво изпълнени с благоговение тя, за която това бе един от първите спомени в живота и, и той, който я виждаше за първи път. На двайсет опасни метра надолу в пропастта водопадът се гмурваше в реката. В далечината между хоризонта и планините лежеше синкава мъгла.
— Значи това са Димните планини — прошепна Гил. — Подходящо име. Красиви са. Красиви.
— До там има доста мили разстояние, макар че не изглежда така. Местността наоколо е хълмиста.
— И ти обичаш тази хълмиста местност.
— Както казва татко, това място влиза в кръвта ти.
— Мога да си представя как става.
— Хайде да се връщаме. След десетина минути ще се стъмни. Трябваше да вземем фенерче. Татко ми даде, но забравих да го взема.
— Той е забележителен човек. Понякога говори като фермер, а когато обсъждахме онова дело за шпионина във Вашингтон, говореше направо като адвокат, като някой от моите професори.
— Хората често разправят такива неща за него. Хората от разните бордове, на които е член, хората в болницата, от борда на Ед и бог знае колко още други.
— Те двамата се разбират много добре, той и майка ти.
— О, така е. Но как можеш да съдиш за това, след като си тук само от два дни?
— Ще ти обясня как. Това е нещо, което усещам у другите. Не искам да кажа, че съм някакъв смахнат, дето гадае съдбите на хората по чаените листенца на дъното на чашата, но много пъти съм познавал. Е, предполагам, че съм правил и грешки. — Гил се намръщи. — Струва ми се, че баща ти е един много притеснен човек. Прав ли съм?
— О, определено е така. Но при тази голяма отговорност, която е поел тук — съвсем наскоро прибавихме деветстотин акра към фермата — предполагам, че е естествено.
— Той сигурно се притеснява и за теб, скъпа моя лейди.
— За мен ли? Че защо изобщо ще се притеснява за мен?
— Защото ти си съкровище, а хората пазят съкровищата си.
Лора не можеше да обясни защо при приготвянето на багажа си само за два дни у дома бе сложила в куфара и дневника, но ето, че той беше там, на масата в нейната стая. Нито пък можеше да обясни защо, след като се приготви за лягане и се канеше да угаси лампата, изведнъж прекоси стаята, отключи червеното томче и започна да пише:
„Толкова пъти започвам страницата с думите: Всичко това е сън. Именно сега всичко в моя живот върви толкова добре, имам чувството, че сякаш не го заслужавам. Като доброволка в болницата виждам толкова много страдания. Не само че боледуват, но на хората толкова често им липсват любов, семейство, близък човек, който да се грижи за тях, и според мен това е по-лошо от притеснението за следващия наем. Но какво ли зная аз, след като имам толкова много любов и не е нужно да се притеснявам нито за наема, нито за каквото и да било друго…
Толкова ми е приятно да гледам как Гил и татко се разбират. Те като че ли имат толкова много да си казват, сякаш умовете им работят в синхрон. Макар че аз малко се притесних, когато татко, наистина много тактично, направи онази забележка за любовта от пръв поглед, когато бяхме насаме. Когато му разказах как всичко между мен и Гилбърт се случи в един и същи момент, той рече: «Не вярвам в това. Може би понякога се случва, но аз все пак не вярвам».