Далеч от дома

Дали не говореше за себе си? И ако беше така, коя от двете жени в живота си имаше предвид, Ребека или Кейт? Но той явно е толкова доволен от Кейт, че трябва да е имал предвид Ребека, нали така.

Винаги съм недоумявала, когато усетя онази тъга у него при споменаване на името й. А може да не е тъга, а нещо друго, нещо тайнствено и смътно.

Понякога, след като ми остава още една година до постъпването в Медицинския институт, си мисля каква специалност да избера най-накрая и се чудя дали да не е психиатрия. Струва ми се, че често мога да позная, когато хората прикриват истинските си чувства зад обичайното си учтиво държане или веселост. В библиотеката попаднах на една прекрасна книга — «Анатомия на меланхолията», авторът й е човек от седемнайсети век, но в нея са казани много неща, за които Фройд е писал през двайсети век. Представете си само! И все пак накратко всичко се свежда до въпроса защо правим нещата, които правим.

Не исках да го занимавам с това тази седмица и отдавна не съм правила такова нещо, но най-накрая ще му кажа за пътуването до Филаделфия. Всъщност Гил даде тази идея в края на седмицата, когато пътувахме със самолета до Ню Йорк на гости при неговите родители. На много кратко разстояние с влака е и затова отидохме, взехме такси до улица «Смърчова», а дали не беше «Борова»? Мислех, че знам коя е улицата, но тъй като не бях съвсем сигурна, проверихме и на двете, но дори не успяхме да намерим номера, затова се отказахме. Навярно съм записала адреса погрешно. Някой ден ще опитам пак. Макар всъщност да не е чак толкова важно, искам да видя къщата.

Ричард казва, че е ужасно да притеснявам татко по този начин. Той така ми се разсърди, когато попитах татко къде е погребана Ребека. Каза ми, че била кремирана и че не бива да питам татко за това. Може би е прав. Ужасно е.

Жабите квакат в езерото зад конюшните. Тези звуци ми навяват носталгия — звуците на пролетта, на времето, когато бях тригодишна, откогато са най-първите ми спомени. А може и да не си спомням точно онова време или ако наистина тогава съм чула тези звуци, не съм знаела, че ги издават жабите. Питам се дали жабите имат съзнание; несъмнено все имат някакво, но какво ли е то?

Всичко е мистерия. Любовта е мистерия. Около масата, на която се храним през тази седмица, човек може да види толкова много видове любов. Съществува любовта на татко към Кейт, нейната към него, нейната към мен, моята към нея, моята към татко, моята към Гил и неговата към мен. Наистина вярвам и се надявам, че с времето Гил ще обикне мама и татко и те ще го обикнат. А го има също и Ричард, скъпия Ричард, сега и завинаги.

Да, това е мистерия и сън. Не зная защо изливам всичко това върху хартията тази вечер. Ако можех да отида в стаята на Гил от другата страна на коридора, щях да го излея пред него и той щеше да ме разбере. Но макар да знаят със сигурност, че ние с него спим заедно, татко и мама не биха искали да го правим в тяхната къща, ето защо аз, разбира се, няма да отида в неговата стая.

Тази вечер така преливам от чувства, че бих могла да плача, да се смея или и двете едновременно. Като огледам стаята си, си спомням за моята котка Фелиша, която е мъртва отдавна, и за това как я кръстих на приятелката на Ричард от гимназията. Наистина утре трябва да си взема една котка и да я кръстя Фелиша, за да го подразня. Във всяко семейство трябва да има котка. Да, точно това ще направя.

А сега затварям дневника и го заключвам. Лека нощ.“