— Не казвам нищо ново. Не искам да ходя там. Толкова е близо до Северна Дакота. Но вие с Ричард ще трябва да отидете.
— За бога, това място е на четиристотин мили от Северна Дакота! Това е направо глупаво, Джим.
— Може и да си права. Но… не знам… не мога да го обясня… не искам да отида. Нека да измислим за оправдание някакъв внезапно изникнал спешен случай, а когато се върнете, ще наема най-добрата фирма в града и ще събера всички приятели — Лорините и нашите, на великолепно празненство. Какво му е лошото на това?
— Нищо, само дето е съвършено смахнато. Да не присъстваш на дипломирането на дъщеря си. Направо е налудничаво.
— Е, може и да съм изперкал.
— Ти си най-нормалното човешко същество, което някога съм познавала, Джим, освен на тази тема. И ти ще дойдеш с мен и Ричард там, дявол да те вземе.
— Има цяла година дотогава. Защо да говорим за това сега?
Глава 23
Искрящ като разпиляна захар пресен сняг беше поръсил земята тази сутрин. До вечерта тук-там все още се виждаха отделни бели участъци, а през снежната корица бяха пробили стръкчета трева.
Джим бе поискал да се разходи с дъщеря си. Беше вечерта в последния ден от пролетната ваканция и двамата нямаше да се видят повече до официалното раздаване на дипломите в края на май. Лора трябваше да приготви багажа си; щеше да тръгне призори, затова по общо мълчаливо съгласие разходката щеше да е кратка. Неизказани бяха и мислите им за още една продължителна раздяла. Дали някой би могъл да каже колко ще е дълга? Зависеше от това накъде ще я отведе животът. А кой би могъл да отговори на този въпрос? И двамата се стараеха да не мислят за това, мислеха по-скоро за радостта, за триумфа и гордостта. В резултат на дългогодишната им близост всеки от тях знаеше какво мисли другия или в най-лошия случай можеше доста точно да предположи: Лора — че зад гърба си има подкрепата на солидно семейство, а Джим — че тя, слава богу, бе познала само честността и добротата в тази къща.
Когато влязоха през входната врата, кучетата веднага се запътиха към постелките си в коридора. На най-горната стълбищна площадка Джим целуна дъщеря си и й напомни: точно в шест и половина.
— Забравих да си донеса будилника.
— Ще ти тропнем на вратата, не се притеснявай.
— Татко, нали ще дойдеш на раздаването на дипломите? Искам да дойдеш.
— Ще бъда там. Приятни сънища.
Вече в спалнята, той каза на Кейт:
— Срамувам се от себе си. Всичките тези емоции! Ти като че ли не се чувстваше така, когато Рик заминаваше да се дипломира.
— Това е различно — отвърна му нежно тя.
„Времето, времето“ — помисли си той и както често му се случваше, отново се видя как кара колата по дългото тъмно шосе с малката си дъщеричка и пухкавото й мече на задната седалка.
Глава 24
— С отличие — повтори Джим. — Завършила с пълно отличие. Summa cum laude11.
В светлината на късния следобед от хотелския прозорец се виждаше широка и дълга алея, водеща към „острови“ от изящни стари тухли сред океан от пролетна зеленина, всичко собственост на университета. Но той всъщност не ги виждаше; защото виждаше и винаги щеше да вижда само своята Лора — със студентската мантия и шапката, както вървеше тази сутрин в тържественото шествие в университета.
— Нашата Лора — каза Кейт и му се усмихна.
Със сигурност нямаше нищо необичайно в това, че тя каза „нашата“, така както правеше и той, когато говореше за Ричард, но специално в този ден тази дума го трогна. Но пък специално в този ден и най-лекото подухване на вятъра можеше да го трогне.
Кейт беше започнала да се бори с редицата копченца на гърба на роклята си и той отиде да й помогне. Бе дребен жест, подразбиращ се от само себе си, но и той като че ли имаше по-голямо значение в този момент; това бе един интимен, собственически жест, както когато тя оправяше вратовръзката му, а от тук мислите му се насочиха, като по броеница, към следващото поколение.
Сред тълпата и вълненията на деня Ричард и Гилбърт все още не бяха се видели. „Дали не подхранваше глупавата фантазия, че най-накрая за Ричард може да има шанс?“, питаше се Джим. Гилбърт все още се навърташе наоколо, не че той имаше нещо против, пък и така да беше, едва ли щеше да е от полза. Е, тази ситуация щеше да се оправи от само себе си, както обикновено ставаше в такива случаи.
— Ето, всичките са закопчани. Хубава рокля. Най-добре е да слизаме долу. Вечерята ще е в седем, нали така каза? Ще ми се тя да не беше избрала медицински институт в Ню Йорк. — Когато Кейт не отговори, той добави: — Знам, че и преди съм опявал за това, така ще кажеш, нали?