— Несъмнено. Хайде да тръгваме и престани да се притесняваш.
— Не се притеснявам — побърза да каже той. — Наистина не се притеснявам. Радвам се, че Гилбърт и семейството му ще празнуват отделно, така че на масата ще бъдем само ние четиримата. Ще бъде като едно време, само ние четиримата. Да вървим.
В ресторанта двамата се спогледаха и всеки знаеше, че другият мисли същото като него. Наистина бяха красива двойка, тези двама млади, техните деца. Ричард, висок и загорял от слънцето, изглеждаше малко необичайно със сако и вратовръзка, рядко облекло във фермата „В полите на планината“. Лора носеше светлосиня рокля. Дали всяка жена не притежава вродената склонност да съчетава роклите с цвета на очите си? Това се питаше Джим. Изглеждаше необичайно оживена.
— Гил ми е намерил апартамент, на половината път между моя университет и неговата квартира е. Има две големи стаи и миниатюрна кухничка, много чиста, всичко е съвсем ново. С предостатъчно място за всичките ми неща, компютъра и останалото. И не е много скъп, татко, повярвай ми.
— Аз ти вярвам винаги — каза Джим.
Щеше да се справи с разходите. Не че нямаше да има затруднения с парите, но за себе си харчеше много малко, така че щеше да се справи. Мина му през ум за сумите, които редовно бе отделял за нея през първите две години; не бяха много малки, а през всички тези години трябва да бяха нараснали до число, което той дори не се опитваше да пресметне. Каква полза? Тези пари бяха изгубени безвъзвратно. Недосегаеми.
— Гил е ей там, вътре. Взеха си отделно помещение — обясни Лора, като сочеше към коридора. — Ангажирали са три маси, огромно семейство, рояк братовчеди. Много са близки и затова са пристигнали от къде ли не, за да го видят как се дипломира като юрист. Толкова е вълнуващо.
Да, да, така беше… бе се качил на сцената под звуците на музиката и бе получил дипломата си на юрист… преди толкова много години. Беше излязъл хубаво на снимката в нея — очите отворени, приятна усмивка, а не озъбване, точно колкото да изглежда добре. Този момент бе загубен завинаги, както и снимката, заровена някъде в боклуците през онази последна сутрин.
— Не съм ти казала, че Гил получи предложения от три от най-добрите фирми в Ню Йорк. Онази, която е избрал, май се занимава доста с международно право. Париж, Лондон, Рим, където кажеш. Страшно много пътуване! Не е за теб тази работа, татко.
О, той ги познаваше. Уестминстърското абатство, Триумфалната арка, Форума и още много, много: Кайро, Делхи, друг живот, друга личност…
Ричард го гледаше втренчено… а може и да си внушаваше, защото какво толкова имаше да гледа? Освен ако на лицето му не се бе появило някакво странно изражение. Май наистина само си въобразяваше, че го гледа втренчено, той му говореше нещо:
— Как ти звучи супа от омари като начало, а, Джим? Откакто се беше върнал във фермата и работеше като помощник-управител, по настояване на Джим, Ричард бе престанал да го нарича „чичо Джим“. Беше на двайсет и шест години, вече не беше момче. „Практичен идеалист“, така го бе нарекъл Джим. Жената, която успееше да го спечели, щеше да е щастлива.
— Добре ми звучи — отговори той, като дойде на себе си. Тези пристъпи на носталгия никак не бяха на място днес. Всъщност те го спохождаха много рядко, а причината днес най-вероятно бе само в това, че Гил получи дипломата си на юрист.
— Да, хайде да се заемем с менюто — с готовност каза Кейт. — Не знам вие как сте, но аз умирам от глад.
Тя бе прочела мислите му. Джим бе сигурен, както бе сигурен, че между тях има телепатична връзка. И той й намигна: Извинявай. Не ми обръщай внимание. Ще бъда доволен и щастлив, казваше с това намигване. Аз съм щастлив.
И така, те ядоха, разговаряха, изказваха различни мнения за главните оратори, не бързаха за никъде и обсъждаха нещо с увлечение, когато се появи Гилбърт.
— Не съм виждал близките ти от тържественото шествие тази сутрин. Трябваше да се измъкна за малко от нашата маса, за да кажа „здрасти“. Всички там са потънали в спомени. Във всеки случай не съм ви виждал от известно време, особено теб, Ричард.
— Здрасти, Гил. Ей сега ще открадна един стол за теб.
Колко млади бяха те тримата — Лора между двамата мъже. И Джим пак си помисли, че тази ситуация може да се окаже интересна. Човек никога не знае. Щом веднъж отидеха в Ню Йорк, тези двамата несъмнено щяха да живеят заедно и тогава той можеше да й омръзне или тя на него. Подобни случаи бяха доста честа. Не че той знаеше много в това отношение; отдавна стоеше далеч от подобни ситуации. Все пак човешката природа не се променя и каквато си беше, Лора можеше да започне да си спомня за Ричард…