Мерилин Кей
Далеч от очите, далеч от ума
(книга първа от поредицата "Дарби")
На моите приятели, които първи чуха тази история на плажа в Бандол: Томас и Августин Клерк, Емили и Марион Гримо, Жан, Анжел и Батист Латил, Лиона, Фани и Алис, целувам ви!
Пролог
Понякога заставам пред огледалото и никой не отвръща на погледа ми. Знам, че имам отражение.
Само че не го виждам.
Може би е виновно въображението ми.
Може би зрението ми не е добре.
А може би е нещо друго.
Името ми е Трейси. Трейси Девън. Разбрахте ли ме? ТРЕЙСИ ДЕВЪН. Пиша ви го с главни букви, защото така все едно ви говоря наистина силно. Така хората може и да обърнат повече внимание.
Аз никога не говоря гръмогласно. Всъщност почти не вдигам шум. Тих човек съм. Когато говоря, шепна. Когато се смея, което не е много често, смехът ми е беззвучен. Когато плача, чувствам как сълзите се стичат по лицето ми, но оставам безмълвна.
Не съм призрак. Аз съм живо, дишащо тринайсетгодишно момиче от плът и кръв. Всичките ми сетива са цели-целенички. Имам две ръце, два крака, сърце, мозък — всичко обичайно. Имам си две очи, две уши, един нос, една уста — и всичко си е по местата. Ям, пия, спя и ползвам тоалетната, както всички останали.
Ала понякога заставам пред огледалото и никой не отвръща на погледа ми.
Може би си въобразявам.
Може би ослепявам.
А всъщност може би въобще не съм тук.
1
В гимназия „Медоубрук“ учеха триста четиридесет и двама ученици и всеки ден имаше по три обедни междучасия. Това означаваше, че по време на всяко обедно междучасие в столовата се струпваха по сто и четиринадесет ученици, но шумотевицата и суматохата всъщност създаваха впечатлението, че половината население на Китай се е стекло накуп, за да обядва.
Ученици се шляеха из огромното като пещера помещение, крещяха и се надпреварваха от единия до другия му край, преобръщайки столове и тряскайки подноси върху масите. Имаше неколцина учители, които трябваше да надзирават класовете и да въдворяват ред, ала те не успяваха да възпрат някое и друго прехвърчащо кюфте от предлагания за обяд специалитет „Спагети с кайма“ или пък плисналата надалече дъга от газирано безалкохолно, нарочно разтръскано в бутилката преди отваряне.
От челното си място на масата Аманда Бийсън наблюдаваше неразборията с доволство. Столовата беше шумна, в безпорядък и не особено привлекателна, ала въпреки това бе част от нейното царство, или царичество, ако такава дума въобще съществуваше. Разбира се, Аманда не носеше корона на главата си, но се чувстваше уверена, защото знаеше, че точно в този кошер тъкмо тя беше призната за царицата майка.
От двете й страни седяха принцесите Софи Грийн и Бритни Телър. Трите момичета се готвеха да започнат днешното одумване на съучениците си. Както винаги Аманда първа подхвана разговора:
— Олеле, само вижте пуловера на Каролайн! Ужасно прилепнал е.
— Без майтап — вмъкна Софи. — Направо си проси момчетата да я зяпат.
— То не че има нещо горе, което да гледат — добави и Бритни.
Аманда се огледа за други жертви.
— Някой трябва да каже на Шанън Фийлдс, че момичетата с дебели колена не трябва да носят миниполи.
— Тери Бойд има нова чанта — забеляза Бритни.
— Да не е марка „Коуч“?
Аманда поклати глава и отсече:
— Няма начин. Менте е.
— Как позна от това разстояние? — настоя да разбере Софи.
Аманда й хвърли изпепеляващ поглед и я скастри:
— О, ама моля-я-я ти се! „Коуч“ не правят този модел чанти в такъв нюанс на зеленото. — Откриването на вещи, лъжливо представяни за дизайнерски, бе любимо тяхно забавление и Аманда огледа тълпата за други примери. — Вижте блузата на Кара Уинтърс.
— „Джуси Кутюр“ ли е? — зачуди се Софи.
— Не е. Личи си по копчетата.
Софи погледна приятелката си с възхищение. Аманда обаче отвърна на това, като се втренчи многозначително в нещото в ръката на съученичката си.
— Софи, наистина ли ще излапаш това кексче? Мислех, че си на диета.
Момичето въздъхна и избута сладкиша в ъгъла на подноса си, а Аманда се обърна на другата страна.
— Защо ме зяпна така? — попита я Бритни.
— На брадичката ти излиза огромна пъпка.
Бритни измъкна огледалце от чантата си.