Чарлс кръвнишки изгледа Кен.
— Ти пък какво знаеш за живота ми? Ти си спортист!
— Вече не — отвърна Кен.
— Е, това си е твой избор. Ти не си залепен за инвалидна количка!
„Значи това било“, помисли си Аманда. Беше гледала нещо подобно по телевизията. Явно часът беше някаква групова терапия за деца с проблеми, с някакви мании, свързани с емоциите. Не беше чудно, че хората стават потайни, отвореше ли се дума за този час. Никой не би искал съучениците му да разберат, че е безнадежден случай.
Сега всичко й стана ясно, с изключение на едно. Защо учителката наричаше проблемите им „дарби“?
— Ей, всичко, което казвам, е, че не трябва да избягваш да говориш за пробл… за своята дарба. Искам да кажа, всички ние си изпълняваме домашните, защо ти да не можеш?
Сега пък очите на Чарлс се изцъклиха.
— Защото не искам, ясно? — Гласът му се извиси. — И ти наистина ме дразниш, знаеш ли? Само защото съм в инвалидна количка, това не значи, че можеш да ме нападаш! Така че си гледай своята глупава работа, ти, ти… — Чарлс вече едва ли не пищеше, което си беше страшничко, но още по-страшно беше това, че малкият Мартин се свлече на пода и припълзя под чина си… тъкмо преди няколко книги да изхвърчат от лавицата.
Всички залегнаха, когато томовете прелетяха. Аманда обаче така се изплаши, че не можа да мръдне достатъчно бързо и една книга я удари по ухото.
— О-о-ох!
— Сара, накарай го да спре! — викна някой.
„Но какво може да направи Сара?“ — зачуди се Аманда. Тя седеше в другия край на стаята. Във всеки случай мадам сложи край на бъркотията.
— Чарлс! — рязко викна учителката. — Веднага престани! Овладей се!
Полетът на книгите продължи, но сега те се движеха по-бавно и после започнаха да падат по пода.
Изражението на мадам беше много строго.
— Това бе напълно ненужно, Чарлс. Ще ти напиша пет черни точки. — Малкото засадено в саксийка цвете на бюрото й се заиздига. — Чарлс! — каза тя и цветето се върна на бюрото.
Все още потресена, Аманда продължаваше да стиска ухото си. Мадам я забеляза и попита:
— Трейси, добре ли си?
Аманда свали ръка и я огледа. Нямаше кръв.
— Аз… ъ-ъ… да.
Учителката отиде зад бюрото си, отвори някакъв бележник и започна да си записва нещо. Аманда се обърна към Емили.
— Какво беше всичко това?
Блуждаещите очи на Емили едва се фокусираха.
— О, хайде де, Трейси. Не е нужно да си ясновидец, за да се сетиш какво прави Чарлс, когато е ядосан.
— Мадам?
— Да, Джена?
— Мартин трябва да отиде до тоалетната.
Чуха се няколко хихикания и Мартин се сви на мястото си.
Мадам изглеждаше огорчена.
— Джена, Мартин е напълно способен сам да помоли да бъде извинен.
Невинното изражение на Джена не успя да прикрие зловещото пламъче в очите й.
— Но нали знаете колко срамежлив е, мадам. И, заклевам се, но той ей сега ще се подмокри.
— Няма! — изписука Мартин, ала беше много неспокоен.
— Мартин, можеш да отидеш до тоалетната — позволи му мадам.
Когато Мартин изхвърча от стаята, Аманда се обърна към Емили.
— Но как така Джена знаеше…
— Джена, не искам да се налага да повтарям отново — заяви мадам. — Държиш се много лошо. Само защото имаш способността да четеш мислите на другите, не значи, че имаш правото да го вършиш. Да не говорим пък за онова, което знаеш, че се случва, когато някой се заяжда с Мартин.
Джена се сви на мястото си.
— Да, добре.
Учителката поклати глава уморено.
— Чарлс вече създаде истински безпорядък в стаята, не искаме Мартин да нарани някого. Сега, ученици, през останалото време ще правим упражнения за дишане.
Децата шумно простенаха, с изключение на Сара, разбира се. Аманда се зачуди дали Сара въобще някога се оплаква за нещо.
Мадам се намръщи.
— Тези упражнения са жизненоважни за установяването на контрол. Сега, нека минем през петте основни стъпки. — Учителката се обърна и започна да пише на дъската. — Първа стъпка: не дишайте през носа. Опитайте се да разширите дробовете си…
Аманда нито я слушаше, нито гледаше към дъската. Главата й се въртеше толкова бързо, че се замая. Какво ставаше тук? Чарлс кара предметите да се движат, Джена чете мисли, хленчещият малък Мартин Купър… да нарани някого? Как? Какви бяха тези хора?