Това не беше истина, беше невъзможно. Такива хора, хора със странни сили — мястото им бе във филми като „Х-Мен“ или пък в японските анимационни сериали. Откъде можеше да се досети, че в гимназия „Медоубрук“ има такива хора? Забравете „Медоубрук“ — в истинския свят такива хора изобщо не трябваше да съществуват.
Ненормални. Чудаци. Чудовища. Не знаеше как да ги нарече. Кен беше един от тях… и Сара Милър. Какви ли сили имаха те?
И, олеле! Каква ли чудата откачалка беше Трейси Девън!
4
На Джена й беше трудно да държи очите си отворени. Докато изпълняваше движенията от упражненията за дишане на мадам, тя ползваше всяко вдишване като повод за прозявка. Това пък значеше, че винаги издишаше секунда-две по-късно от останалите ученици в класа, което от своя страна й спечели намръщването на мадам. Не че я интересуваше какво е мнението на мадам за нея, ала в учителката имаше нещо, което все я караше малко да се свива от страх. Беше, сякаш мадам можеше да види какво става в главата на Джена, което, разбира се, си беше абсурдно. Само Джена можеше да вижда какво се случва в съзнанията на останалите. Обаче бе доста странно, че никога не успяваше докрай да проникне в главата на мадам. Не че всъщност наистина го искаше. В края на краищата какви интересни мисли можеше да има една учителка?
Мадам отклони вниманието си от Джена, докато даваше наставления на сърдития Чарлс как да подобри ритъма на дишането си. Джена се възползва от възможността и затвори очи. Толкова лесно можеше да заспи…
За това имаше две причини. Предната вечер беше стояла будна до много късно. Не беше съвсем сигурна по кое време се унесе, но й се стори, че от прозореца в спалнята си може да зърне първите лъчи на зората. Така че не се наспа добре и дори само това оправдаваше прозяването.
Другата причина бе, че се чувства отегчена, ала това не беше необичайно състояние на духа за нея, особено пък тук. Часовете й бяха скучни, учителите бяха безинтересни и въобще какъв беше смисълът да седи тук? Просто не я интересуваше какво се случва в училище.
Този час беше най-лошият. Класът беше прекалено малоброен и тя не можеше да се скрие. По време на останалите си часове Джена сядаше отзад, където учителите не я виждаха. Там можеше да изключи и да се забавлява, докато подслушва мислите на съучениците си. Те всъщност никога не бяха особено забавни или дори поне малко интересни — мислите на другите хора можеха да бъдат ужасно скучни. Ала в този час дори това не можеше да прави. Мадам знаеше каква е дарбата на Джена и непрестанно наблюдаваше лицето й за издайнически знаци за умственото подслушване.
Разбира се, имаше и моменти, когато мадам беше заета с останалите ученици, точно както в момента, и Джена можеше да се съсредоточи в четенето на съзнанията на другите. Само че тези така наречени деца с дарба не бяха по-интересни от нормалните й съученици. Чарлс например си мислеше само за неща от сорта на това какво да поиска за вечеря и какво ще накара всички да гледат по телевизията. На Джена й се струваше, че той върти на пръст домочадието у дома си.
Мадам сега помагаше на Кен да диша, затова и Джена насочи вниманието си към Емили. Когато за пръв път узна каква е дарбата на Емили, се беше надявала да открие нещо интересно в нейната глава. Ала Емили беше напълно откъсната от реалността и въобще не можеше да контролира дарбата си. Точно в този момент Джена виждаше единствено мъгляв образ на бушуващ горски пожар. Някъде, по някое време в близкото бъдеще щяха да изгорят страшно много дървета. Може би. Невъзможно бе да се каже дали Емили получава видения или просто мечтае.
Джена се насочи към мислите на Мартин, ала знаеше, че там няма нищо интересно. Главата на Мартин гъмжеше от спомени за всякакви случки, при които се бе чувствал като жертва. Единствените мигове, когато съзнанието му беше интересно за четене, бяха моментите, когато Мартин се ядосваше. Тогава Джена можеше да зърне прекрасна игра на искрящи многоцветни светлини — нещо като фойерверки.
Мислите на Сара бяха доста безинтересни. Човек ще си рече, че момиче, което може да контролира хората, може би ще има интересни идеи в главата си, ала Сара беше толкова твърдо против използването на силата си, че дори отказваше да мисли за това. И като че ли през цялото време беше в някакво състояние на медитация.
Не си и направи труда да опита да прочете мислите на Картър — най-малкият ученик в класа. Знаеше, че в главата му няма да има нищо. Понякога се питаше как странното момче съумява да ходи, да яде и да се облича, защото изглеждаше, че той всъщност няма дори мозък.