И все пак таеше надежда. Та нали тъкмо последният звънец беше много важен не само за нея, но и за всички ученици в „Медоубрук“, а навярно и за учителите. Той си беше голяма работа — означаваше край на учебния ден, освобождаване, бягство, свобода от властта. Така че може би, само може би, този звънец щеше да обозначи собствената й свобода, бягството й от затвора на окаяното тяло на Трейси.
Ала в петнайсет и четиридесет и пет следобед Аманда Бийсън излезе от сградата на гимназия „Медоубрук“ в същото състояние, в каквото беше влязла и сутринта — като Трейси Девън. Затова и преосмисли очакванията си.
Тази сутрин се беше събудила като Трейси и нямаше да дойде на себе си, докато не се събудеше на следващата сутрин. Все някак трябваше да изживее остатъка от деня и нощта като най-голямата смотла във вселената. Взе решение, че днес ще си легне много рано.
Междувременно нямаше къде другаде да се дене освен в дома на Трейси. Затова и отиде на мястото, където децата, които се возеха с автобуса, трябваше да чакат. Този път позна един от пътниците — беше момче от класа на Трейси по обществени науки. Аманда не можа да си спомни името му, но й се стори, че той е някак готин, и затова реши да завърже разговор.
— Здрасти.
Момчето дори не се обърна да я погледне.
— Здрасти! — повтори тя, този път по-високо.
Той отправи поглед към нея.
— Какво?
Явно този нямаше никакви умения за общуване. Затова и Аманда започна с безопасна и гарантирано интересна реплика, която щеше да го накара да заговори.
— Направо не е за вярване колко много домашно ни натрупа госпожа Дейли, нали?
Зачака отговора му — пълно и искрено съгласие, мърморене или нещо такова. Вместо това обаче момчето се отдалечи и завърза разговор с друго момиче.
Е, какво беше очаквала? Те я мислеха за Трейси Девън. Само ако знаеха тези момчета кой всъщност стои до тях, щяха да бъдат поласкани, щяха да се надуват, да се фукат, да се опитват да я впечатлят. Тази мисъл й дари мъничко удовлетворение, ала Аманда все още се чувстваше потисната.
Автобусът пристигна и тя видя, че шофьорът е същият, който ги докара сутринта. Този път се погрижи да застане най-отпред в групата, за да се качи първа и да седне на по-предно място. Не искаше да върви между седалките, където някой можеше да я спъне.
Ала щом се отвориха вратите, тя отново бе изблъскана настрани и най-отзад в групата. И после вратите на автобуса пак се затвориха пред очите й.
Аманда се приближи да потропа, но този път не стигна навреме. Някой до прозореца я забеляза, но не каза на шофьора. Той просто се ухили и се оплези, когато автобусът потегли.
Аманда остана там разярена. Да не би този да беше сляп? Кой му беше дал да кара училищен автобус? Може би трябваше да каже на майка си — не, на майката на Трейси — да се оплаче в училището.
И ето че сега се налагаше да върви пеша до дома на Девън. Опита се да си спомни по кой път мина автобусът сутринта и реши, че всъщност знае как точно да стигне до къщата. Аманда обаче не познаваше квартала и поради това, естествено, зави два пъти в грешната посока и трябваше да се връща. И така, пътешествието, което с автобуса бе продължило не повече от десет минути, сега й отне повече от час.
Когато стигна улицата на Трейси, на Аманда й се стори, че може да си представи какво я очаква, като се прибере в къщата. Майката на Трейси щеше да е разтревожена. Когато Аманда се прибираше по-късно от обичайното при собствената си майка, понякога я заварваше готова да избухне в сълзи и да звъни в полицията, за да подаде сигнал за изчезнало дете.
Родителите на приятелите й също постъпваха така, реагираха прекалено пресилено, но понякога по различни начини. Спомни си как майката на Бритни се развика на дъщеря си и как Кейти биваше наказвана, ако три поредни пъти не успееше да се прибере навреме.
Може би майката на Трейси нямаше много да се разсърди, ако Аманда й обясни, че вината не е нейна и че шофьорът просто не я видял. Във всеки случай не очакваше с нетърпение срещата. Няколко минути в повече нямаше да променят кой знае какво и тя завървя по-бавно, възползва се от възможността да разгледа квартала, в който живееше Трейси.
Аманда живееше в по-старата част на града, където къщите бяха огромни и обградени от обсипани със зеленина дървета. Този квартал обаче беше от новите, къщите бяха модерни и хубави, макар и не така големи като онези в жилищния комплекс на Бийсън. Хрумна й, че Трейси не беше живяла тук, докато ходеха в основното училище.