Ала най-накрая претърсването даде резултат. Зад шкафа на Трейси, под коша за пране, тя откри розова тетрадка. С детски почерк на корицата беше надраскано: „Трейси Девън. Моят дневник. Недей да четеш!“
Аманда пренебрегна забраната. Седна на леглото на Трейси и отвори дневника на първата страница.
Мило дневниче, сега съм на седем години! Вкъщи имаше тържество и дойдоха всичките ми приятели. Ядохме шоколадова торта с розови рози отгоре. Получих много подаръци. Но мама и тате казаха, че трябва да изчакам цял месец, преди да получа най-големия си подарък. Ще ми подарят съвсем истински бебенца! Надявам се всичките да са момиченца. Момчетата са гадни.
Аманда отгърна на следващата страница.
Мило дневниче, имам 100 точки на теста по правопис! Мама ме заведе да ям сладолед. Татко каза, че съм най-умното момиче в целия свят!
И на следващата страница:
Мило дневниче, днес имах час по плуване. Учихме как да се гмуркаме. Беше забавно.
Според написаното в дневника й Трейси определено изглеждаше като нормален човек, помисли си Аманда. Всичко това бе толкова нормално, че чак беше досадно. Тук нямаше да научи нищо интересно. Затвори тетрадката и я захвърли на пода.
Разбира се, в действителност това нямаше значение. Аманда беше напълно уверена, че на сутринта ще бъде свободна от тази мрачна клетка, така че кимаше кой знае каква нужда да опознава добре момичето. Застана пред огледалото и се застави да погледне Трейси.
„Това огледало май не е много чисто“, рече си. Отражението й се стори замазано. Което пък си беше хубаво, реши Аманда, като се замисли колко ужасно изглежда Трейси.
Ненадейно я осени една идея и тя без малко да се усмихне за пръв път през този ден. Беше се сетила с какво да уплътни времето си и в действителност да направи едно добро дело, докато е тук. (Не че да върши добрини й беше навик, ала реши, че може би ще бъде възнаградена от по-висши сили и ще излезе от тялото на Трейси дори по-скоро.)
Имаше нещо много важно, което можеше да свърши за това бедно момиче — можеше да направи така, че Трейси да изглежда по-добре! Сега, точно в този ден, докато имаше контрол над тялото на Девън, можеше да си направи модна прическа, да се сдобие с хубави дрехи, гланц за устни и може би малко руж, за да освежи бледата си кожа. Така щеше да помогне и на себе си — ако Трейси не изглежда така жалка, Аманда нямаше да се тревожи, че ще я съжалява, и да изпадне повторно в подобна ситуация.
Вече знаеше, че Трейси не носеше в себе си никакви пари, а и не беше открила пари, докато претърсваше стаята, ала ако съдеше по къщата, можеше да заключи, че семейството не е бедно. Аманда тръгна да търси майката на Трейси.
Намери я в стая, която не беше виждала преди — уютно кътче с телевизор. Госпожа Девън седеше на канапето и говореше по телефона, докато разлистваше нещо, приличащо на каталог за дрехи.
— Лайла, тези неща са толкова сладки! — каза с писклив глас тя. — Момиченцата ми ще бъдат очарователни тази зима. Ще поръчам еднакви малки розови шапчици и ръкавички с един пръст…
Ако това беше нейният дом, Аманда щеше просто да я прекъсне, ала тук, потропвайки нетърпеливо с крак по пода, тя зачака разговорът да свърши, за да заговори. И без това трябваше да реши как да се обърне към тази жена. Нямаше идея как я нарича Трейси. Мамо? Мами? Майко?
— Върви да отвориш вратата, Лайла, ще те изчакам — каза госпожа Девън.
И Аманда се пробва:
— Мамо? — Не последва отговор, а жената отгърна страницата в каталога. — Мами? — каза тя. — Майко?
Жената вдигна глава и безизразно погледна Аманда.
— Каза ли нещо?
— Просто се зачудих дали можем да отидем на пазар?
— Какво? Къде да отидем?
— На пазар. Можем например да отидем в мола.
Госпожа Девън реагира така, сякаш Аманда предложи екскурзия до Луната:
— В мола?
— Да. Не в големия на магистралата, а в другия, срещу „Медоубрук“… — Гласът й отслабна, когато изражението на госпожата от объркано се смени с невярващо и сетне с нещо, много наподобяващо на гневно.
— Ти полудя ли? Да не си изгуби ума? Не ставай смешна! Нямам време за пазаруване. Горе ме чакат седем деца!
На върха на езика й беше да каже: „Ти имаш осем деца!“, ала приятелката на госпожа Девън се беше върнала на телефона.