— Да, Лайла, тук съм. Трябва само да изтичам до аптеката, за да купя витамините на момичетата. Разбира се, че можем да пием кафе. Помощничката ми е тук и момичетата си подремват. Добре, ще се видим след десет минути.
Аманда остана поразена. Когато госпожа Девън затвори телефона, тя я зяпна яростно и попита:
— Имаш време да се видиш с приятелката си, но не можеш да ме заведеш на пазар?
Ала майката на Трейси я подмина, като че ли тя дори не беше там.
6
Джена не харесваше някой определен ден от седмицата повече от другите, но наистина мразеше срядата. Всяка сряда след последния си час трябваше да ходи при училищния наставник.
Това беше условието, което съдията постави, когато освободиха Джена след един месец, прекаран в изправителното училище. Ако пропуснеше срещите, наставникът щеше да я издаде на съдията и той на свой ред можеше да я върне пак в онова място, където много от децата бяха по-трудни дори и от нея.
Тя почука на вратата на господин Гонзалес и зачака неговият весел, жизнен глас да извика: „Влез!“. Както обикновено наставникът седеше върху бюрото си, вместо зад него.
— Здрасти, Джена! — поздрави я той с усмивка.
Беше й много трудно да не отвърне на усмивката му. Всъщност тя харесваше господин Гонзалес, но ме можеше да му позволи да разбере това. Затова само измрънка нещо, звучащо като неентусиазиран поздрав и зае обичайното си място.
— Как си? — попита я той.
— Добре — измърмори тя.
— Само добре? Хайде де, кажи ми нещо по-интересно от това. Страхотно, развълнувана, нещастна, ядосана — всичко е по-хубаво от само „добре“.
— Малко съм уморена — призна си тя.
— И защо така? Да не би трудно да заспиваш?
Ето това беше идеалната възможност да влезе в ролята си.
— Не, бях навън до късно снощи. Мотах се с тайфата. — Харесваше думата „тайфа“. Беше я научила от едно телевизионно шоу и й звучеше много по-готино от „банда“.
Господин Гонзалес леко се намръщи.
— Джена, нали знаеш, че имаш вечерен час. До десет часа вечерта трябва да си се прибрала.
Беше забравила това друго изискване на съдията. Чевръсто преправи историята си:
— Е, не бях точно навън. Тайфата се събра у нас.
— Майка ти позволи ли това?
— Ъм, тя не знае. Нямаше я.
— Разбирам — отвърна господин Гонзалес.
Той взе химикалката си и си записа нещо в отворения на бюрото бележник. Джена застина.
— Не че я нямаше цяла нощ или нещо такова додаде тя. — Прибра се към единайсет.
— И позволи на приятелите ти да останат?
Джена трескаво мислеше.
— Ами, тя не знаеше, че те са там. Бяхме в моята стая и вратата беше затворена. — Дали й вярваше? Надникна в съзнанието му и откри, че то беше замъглено от подозрения. Трябваше да продължи с разказа си, затова импровизира: — Ъ-ъ, едно от момчетата в тайфата ми предложи наркотици, но аз отказах. И го накарах да си върви — добави после.
— Браво — рече господин Гонзалес. — Изкуши ли се да вземеш наркотика?
— О, не — увери го Джена. — Вече не припарвам до наркотици. — Всъщност тя никога дори не беше опитвала какъвто и да е наркотик, ала това бе една от причините да я арестуват преди шест месеца — беше в компанията на дрогирани. Нямаше против хората да си мислят, че в миналото е употребявала наркотици. Добре беше за репутацията й.
За нейно облекчение темата на разговора се завъртя около часовете и оценките, а това си беше много по-безопасно за Джена. Не че беше брилянтна ученичка, но успяваше да се справя мъничко по-зле от средното, а това бе достатъчно никой да не я издаде на властите. Не искаше да се справя по-добре — нямаше да е хубаво за лошата й слава.
Слава Богу, че господин Гонзалес не можеше да прочете нейните мисли. Докато се преструваше, че слуша обясненията му колко умна била и как можело да се справя много по-добре и дори ди получи стипендия за университет някой ден, мислите й отлетяха към истинските събития от изминалата вечер.
Не беше се мотала с „тайфата“ си. Всъщност нямаше тайфа, освен ако не броеше жалката групичка, с която понякога седеше на железопътната гара, защото всичко бе по-хубаво от това да си е у дома.
Снощи обаче си беше стояла вкъщи с намерението да гледа нещо по телевизията и после да си легне. Но майка й се върна у дома с приятели, пуснаха музика и се разтанцуваха, така че нямаше начин Джена да заспи при тази шумотевица в малкия апартамент. Вероятно бяха и пили, защото на майка й й прилоша и после Джена трябваше да почисти мръсотията.