— Не е чак толкова голяма — успокои я Софи. — Никой няма да я забележи.
— Аз я забелязах — натърти Аманда.
— Наистина ли? — Бритни се вторачи още по-напрегнато в огледалцето.
На Аманда й се стори, че зърва долната устна на приятелката си да потреперва и за миг едва не я съжали. Всички знаеха, че Бритни беше обсебена от тревога за кожата си. Тя постоянно изследваше отражението си дори и само за намек от надвиснало загрозяване, харчеше половината от джобните си пари за кремове за лице и дори веднъж месечно ходеше на дерматолог. Не че всъщност имаше нужда да отделя чак такова внимание на кожата си. Ако лицето й бе дори наполовина толкова зле, колкото самата тя си мислеше, че то бе, Бритни нямаше да има място на масата на Аманда. Но приятелката й все така се вглеждаше в малкото си огледало и сега Аманда видя как очите й се пълнят със сълзи.
„О, не. Не й позволявай да се разреве!“, помисли си Аманда, която никак не обичаше публичните изблици на чувства. Винаги се страхуваше, че те щя я впримчат.
Още три от приятелките им — Ема, Кейти и Нина — се присъединиха към тях на масата им и Бритни получи нови уверения, че кожата на лицето й не е чак толкова грозна. Най-накрая и Аманда се предаде:
— Знаеш ли, май контактните ми лещи са се зацапали. Всички хора ми изглеждат така, все едно ще им избият пъпки.
Бритни като че ли се поуспокои и Аманда тихомълком си напомни да не хаби обидите си за приятели. Не искаше да се чувства зле заради нещо, което е казала. Чувствата можеха да бъдат толкова опасни.
Слава Богу, че Ема повдигна друга тема:
— Хедър Тод се е подстригала.
— При някой бръснар — отсече Аманда, имайки предвид по-евтините фризьорски салони.
— Настина ли?
— Ами така изглежда.
Кейти се закиска и сподели:
— Аманда, направо си ужасна.
Аманда знаеше, че това е комплимент, и го прие, като се усмихна благосклонно. Кейти грейна, окрилена от усмивката, и Аманда реши да не й казва, че цветният й гланц за устни се беше размазал. Пък и освен това наоколо имаше толкова много други ученици, които заслужаваха повече вниманието й на критик. Точно като момичето, което в момента се приближаваше към масата й — Трейси Девън — най-загубеното момиче от осми клас, най-жалкото същество в целия курс, а може би дори и в цялото училище.
Ако честно си признаеше истината, Аманда знаеше от опит, че и у най-ужасно непривлекателните хора все се криеше по нещо хубаво. Някой пълен зубър се оказваше гений, някое неугледно момче ставаше истински атлет, а пък някое отвратително грозно момиче изваждаше прекрасен глас на певица. Ала Трейси Девън нямаше нищо хубаво, с което да се похвали. Беше слаба, но не по начина, по който бяха стройни топмоделите. Всъщност тя беше така мършава и кокалеста, че лактите и колената й изглеждаха ненормално големи. Нямаше бедра и — още по-лошо — беше плоска като дъска.
Трейси не бръснеше краката си. Това, че беше руса и косъмчетата почти не се забелязваха, нямаше никакво значение. Всички момичета, които Аманда познаваше, бяха започнали да бръснат краката си още на единайсетгодишна възраст. А какво ли можеше да се каже за косата на Трейси — сплескана, залепнала и винаги правеща впечатление, че има нужда от измиване. Лицето й бе невзрачно и безцветно, без вежди, за които да се говори дори, а устните й бяха толкова тънки, че Трейси изглеждаше, все едно въобще няма уста. Най-хубавото, което някой можеше да твърди за лицето й, бе, че то няма пъпки, но пък за сметка на това изобилстваше от предостатъчно лунички, които да ги заместят.
Колкото до облеклото й — за дизайнерски дрехи и дума не можеше да става — тоалетите на Трейси бяха повече от ужасни. Носеше блузи и панталони, които не си отиваха, роклички с буфан ръкавчета, които приличаха на ушити за петгодишни момиченца, обувки с връзки и чорапи, опънати до коленете. Чорапи!
И това не беше всичко. Специалната и уникална способност на Трейси да бъде смотана се простираше далеч отвъд видимото. Трейси се движеше с изгърбени рамене и сведена глава. Говореше шепнейки, хората едва я чуваха, а когато всъщност успяваха, тя май не казваше нищо, което си заслужаваше слушането. Беше все едно, че нея дори я няма там, където се намираше.
Ала тъкмо в този момент тя определено беше край масата им и Аманда се напрегна.
— Какво искаш? — попита я тя.
Трейси измрънка нещо, но Аманда разбра единствено името „Кейти“ и викна към другия край на масата: