Така че в действителност вината, че не бе успяла да се наспи предната вечер, не беше нейна, но не можеше да каже истината на господин Гонзалес. Ако съдията узнаеше как се държи майката на Джена, това щеше да бъде поредната причина да я отпратят.
Беше някак странно. Джена си мислеше, че останалите от нейния така наречен „клас за деца с дарба“ имат лош живот — живот, така различен от нейния. Само от време на време си признаваше, че собственият й също не струва.
Но никога нямаше да признае това пред някого.
Аманда нямаше какво да прави. Беше написала домашните на Трейси и дори беше оправила леглото й (нещо, което рядко правеше със своето у дома). Зачуди се дали има някакви домашни задължения, които бе длъжна да изпълни, като да сложи масата за вечеря например. Предполагаше, че може да попита Лизи, помощницата. Но от друга страна, не й се нравеше особено много да говори с по-голямото момиче, което винаги й се караше, че яде от храната на седемзначките.
Вдигна дневника на Трейси от пода. Този път го отвори в средата. По датата видя, че текстът с писан две години след последното, което прочете.
Значи тогава Трейси е била на девет. На страницата имаше само едно изречение: Мило дневниче, понякога ги мразя.
Мразеше кого? Децата в училище ли? Тогава защо не правеше нищо по въпроса? Раздразнена, Аманда пак хвърли дневника на пода.
Може би по телевизията даваха нещо интересно. Слезе по стълбите и отиде в малката стаичка, където бе видяла телевизора. Ала Седморката на Девън се бяха събудили от дрямката си и сега момиченцата бяха в стаята заедно с Лизи, седяха на килима и гледаха някакво глупаво детско.
Застана на прага за миг, ала никой от Седморката не я погледна.
— Здрасти, Трейси.
Имаше усещането, че отново беше момичето, което я забеляза и сутринта, но нямаше как да бъде сигурна. Пък и какво значение имаше — в действителност те не бяха нейни сестри. Затова и не си направи труда да отвърне на детето.
На лавицата с книгите зърна нещо, което й заприлича на фотоалбум. Взе го и се настани на малкото канапенце.
На първите няколко страници имаше много стари, черно-бели снимки, изобразяващи хора с демодирани дрехи. Хрумна й, че това са бабата и дядото на Трейси или прабаба й и прадядо й. При всички случаи обаче не бяха никак интересни. Аманда продължи да отгръща страниците, докато не забеляза човек, когото позна — госпожа Девън като младо момиче, може би на тринайсет години. Поне предположи, че това е госпожа Девън, защото малко й заприлича на Трейси. Или пък може би Трейси щеше да изглежда така, ако не беше толкова ужасна.
Момичето на фотографията беше слабо, но Аманда би го нарекла стройно, не кокалесто. И беше русо, ала косата му стигаше до брадичката, къса и бухнала, а не виснала на сплъстени клечки. Момичето имаше бледосини очи като на съученичката й, ала те бяха лазурни, не воднисти. И на това лице имаше лунички, но изглеждаха сладки. И устните бяха така тънки, но имаха розов цвят и се извиваха в усмивка. Аманда не можа да се сети дали някога беше виждала Трейси да се усмихва. Може би на онзи седми рожден ден…
На всичкото отгоре младата госпожа Девън беше облечена и с хубави дрехи. И макар снимката навярно да бе трийсетгодишна, миниполата, която девойката носеше, щеше дори днес да изглежда добре, макар че Аманда не бе така сигурна за белите ботуши.
Отгърна страницата. Следваха още снимки на госпожа Девън, като колкото по-скорошни бяха снимките, толкова по-позната й ставаше. Отново попадна на копие на същата сватбена фотография, която видя окачена на стената в дневната. Няколко страници по-нататък двойката младоженци стоеше в подобна поза, ала този път госпожа Девън държеше бебе на ръце.
Детенцето вероятно беше Трейси, осъзна тя. Разгледа по-внимателно снимката. Е, Трейси явно се беше родила нормална — приличаше на всяко друго бебе — симпатична и пухкава, а родителите й изглеждаха щастливи от появата й.
На последвалите страници имаше още снимки — Трейси, облечена в прелестни надиплени бухнали роклички за малки момиченца; Трейси по бански костюм, седнала в надуваем басейн; Трейси на конче на раменете на баща си. Почти на всички фотографии тя се усмихваше или се смееше с присвити очи. На следващата страница Аманда се натъкна на снимка от първия учебен ден — почти същата такава беше залепена и в семейния албум на семейство Бийсън и на Аманда й се стори, че малката Трейси има същата розова раничка от марката „Хелоу Кити“, с каквато самата тя позираше на своята снимка.