Може би Девън имаше навика да бяга от този час, от часа за децата с дарба. Ала защо й бе да не посещава единствения час, в който към нея се отнасяха човешки? Или където поне я забелязваха. Както и да е, Аманда не беше на мнение, че Трейси е от децата, които нарушават правилата. Пък и къде можеше да иде?
Кен влезе в стаята и Аманда се вгледа в него, сякаш го виждаше за пръв път. Той все така си беше сладур, пак си беше готин, ала ако правилно беше разбрала от вчерашното занятие, Кен имаше способността да чува мъртвите. Или поне така твърдеше той. Без значение дали мъртвите говореха на Кен, или момчето си го въобразяваше, нея я полазваха тръпки от ужас.
Следващият, който дойде, който всъщност се дотъркаля, беше Чарлс. Чарлс, който явно умееше да движи предметите само с поглед. Това можеше да бъде полезен талант, хрумна й на Аманда. Докато си седиш на масата, няма да ти се налага да молиш някого да ти подаде солницата. Всичко, което ще ти се наложи да правиш, е да я погледнеш. Зачуди се дали момчето ползваше дистанционното управление, когато гледа телевизия, или можеше да сменя каналите с мисълта си.
От друга гледна точка обаче тази дарба беше някак опасна. Вчера една от онези книги можеше да я прасне право в лицето. Ами ако беше седяла под полилей? Чарлс бе способен да го накара да се стовари върху главата й. Наум си отбеляза, че не бива да привлича вниманието му върху себе си. Не че всъщност се опасяваше, че това щеше да се окаже проблем — Трейси явно беше много умела в избягването на чуждото внимание. Може би тъкмо това беше нейната дарба.
После в стаята влязоха Емили и Сара. Аманда още не беше съвсем наясно какви са техните дарби. Всичко, което откри вчера, бе, че Емили говори страни неща, а Сара е съвсем неразгадаема. Мартин седеше точно зад нея. За него й бе известно само, че има силата да наранява хората, но не знаеше как.
Малкото кръглолико момче също дойде. Аманда не знаеше нищичко за него, дори името му. И последна пристигна Джена, която четеше мислите на хората.
Още щом зърна момичето, Аманда осъзна, че то се е вторачило в нея с най-странното изражение на лицето си. „Ужас, иска да прочете мислите ми!“ — досети се тя. Трескаво се опита да си представи за какво мисли Трейси по време на час. Навярно беше потисната и си мислеше за всички хора, които я пренебрегват през деня — родителите й, шофьорът на автобуса, децата в училището. Или пък си мислеше за човека, който й обръщаше внимание — момичето, за което всички мислеха, че е Аманда Бийсън. Хрумна й, че Аманда наистина заслужава титлата Злата царица…
О, не, мислеше си за Аманда! Бързо насочи съзнанието си към седемте малки сестри на Трейси и се опита да си спомни имената им. Санди, Манди, Канди… Бланди? Не, не бяха така.
— Добър ден, ученици — заговори мадам. — Както знаете, вчера обсъждахме проблема на Кен. Мъж, уверен, че жена му го е убила, настоява Кен да уведоми полицията. Кен не иска да се намесва и е напълно прав. Защо обаче е прав?
Ръката на Мартин литна нагоре и момчето диво я размаха.
— Да, Мартин?
— Прав е, защото в полицията няма да му повярват. Никой не ни вярва. Когато казвам на хората какво мога да правя, те просто ми се смеят и се налага да им покажа. И тогава всички много ми се ядосват.
Кен се намеси:
— Мартин, може би е най-добре да не им казваш нищо. Така те няма да ти се присмиват и няма да ти се налага да им показваш. И никой няма да ти се ядосва.
Мадам се усмихна на Кен и го похвали:
— Много добър съвет, Кен. Но, Мартин, ти отговори на въпроса ми. Кен ще постъпи правилно, като не се обади в полицията, защото няма да му повярват. Трябва да запомните, че обикновените кора — хората, които нямат дарба — не вярват в способностите, които имате вие. Какво ще се случи, ако някой от вас издаде пред някого на какво е способен? Емили?
Отговор не последва.
— Емили!
— Ъ? Тоест, извинете, мадам, какво ме попитахте?
Учителката заговори строго:
— Емили, трябва да държиш съзнанието си тук, в час.
— Съжалявам, мадам. Само че, ами, все виждам едно земетресение и си мисля, че може би ще се случи утре, но не знам къде.
Мадам поклати глава.
— Емили, предполага се, че се опитваш да контролираш виденията си, не да ги отприщваш.
— Но ако разбера къде ще се случи земетресението, ще мога да предупредя хората, за да не бъде наранен някой.