Не им се наложи да четат дълго време. Скоро след това звънецът би и мадам ги освободи, без дори да им даде домашно за следващия ден.
Аманда събра книгите си и излезе в коридора. Тръгна към кабинета, където щеше да се проведе следващият й час, и не забеляза, че Джена върви след нея, докато момичето не прошепна в ухото й:
— Ти не си Трейси.
8
В продължение на един кратък миг Джена се уплаши, че е допуснала грешка. Реакцията към обвинението, което отправи, бе съвсем обичайна за Трейси. Момичето сега я гледаше неспокойно, уплашено и готово да заплаче.
Ала и последната сянка на съмнение изчезна, когато изражението на Трейси се промени. Сега съученичката й отвърна с предизвикателен поглед.
— Ти си луда — каза тя. — Разбира се, че съм Трейси. Кой друг бих могла да бъда?
Този отговор само потвърди подозренията на Джена. Трейси никога би се държала така нападателно.
— Ти си Аманда Бийсън.
— Не съм — заяви момичето разпалено, ала за Джена не бе нужно да чете мислите й, за да разпознае паниката, изписана на лицето на Аманда-Трейси.
— О, напротив. Ти си Госпожичка Суперготина Аманда Бийсън. Не съм забравила как ти и надутите ти приятели ме нарекохте вампир. Ех, де да бях! Ако бях вампир, досега да съм ти източила кръвчицата.
— Ти си отвратителна и луда — отвърна момичето-не-Трейси и се обърна.
Джена я стисна за ръката.
— Нахаканите ти приятелчета знаят ли, че крадеш чужди тела? Какво ли ще кажат, ако узнаят, че си дете с дарба, като останалите откачалки в този клас?
— Никога няма да ти повярват!
— Да вървим да видим — каза Джена и се озърна. — Ето я Софи Грийн, не е ли една от приятелките ти?
— И виж с кого има среща при шкафчетата — пресече я тя. — С Аманда Бийсън.
Джена се смръщи, докато наблюдаваше как Софи и Аманда се отдалечават заедно по коридора.
— Не знам кой е това. Твоят клонинг може би. Или пък робот. Но не е Трейси, това е очевадно. Изглежда прекалено самоуверена. — Джена изгледа Аманда-Трейси преценяващо. — Значи ти и Трейси не сте си сменили местата.
— Не. Онова съм аз и аз съм си аз и не знам как става, но… — Аманда-Трейси внезапно млъкна и Джена се захили.
— Значи е истина. Само правех догадки, но ти в действителност се оказа крадец на чужди тела. Чувала бях за хора като теб, но никога не бях срещала някой от тях.
Аманда усети топлината, плъзнала по лицето й заради гнева. Вече я беше виждала и преди в столовата, когато някой разля портокалов сок по белите джинси на истинската Аманда.
— Само смей да кажеш на някого — рече Аманда. — Само да посмееш и аз ще…
Джена не й даде възможност да довърши.
— Не се тревожи, Аманда, няма да те издам. Не още. Обаче има нещо, което не ми е ясно. Защо искаш да бъдеш Трейси?
— Да не се шегуваш? Да не мислиш, че искам да бъда в тялото на това противно момиче? То… то просто се случи. Мислех си нещо за нея и после… пуф!
— И защо мислеше за нея? Не ми се вярва, че на великата и прекрасна Аманда Бийсън й пука за горката малка Трейси Девън.
Джена много се забавляваше да дразни Аманда. Никога преди не беше говорила така с някое харесвано момиче и не можеше да не признае, че й е забавно, макар че точно това харесвано момиче не изглеждаше като себе си.
— Не може ли просто да се разкараш и да си гледаш работата? — разлюти се Аманда.
— Не. Искам да знам къде е Девън.
Толкова беше странно да зърне такова надуто изражение на лицето на Трейси. Джена трябваше да си напомни, че зад това лице всъщност се крие суперснобката Аманда Бийсън.
— Не знам — най-сетне призна Аманда.
— Не чуваш ли мислите й, или нещо такова?
— Не.
Джена усети прилив на тревога.
— Тя не е… мъртва, нали? Уби ли я, когато открадна тялото й?
— Не! — възкликна Аманда. Поколеба се. — Искам да кажа, не мисля, че съм я убила. — Прехапа устни. — Нямаше ли да усетя, ако в мен имаше някой мъртъв?
— Но не я усещаш и да е жива, нали?
— Не. — Аманда погледна нагоре към часовника в коридора. — Всеки момент ще бие звънецът. Не искам да закъснявам за час.
— Няма проблем — каза Джена. — И без това през половината време никой не забелязва Трейси.
Аманда се намръщи.
— И защо така? Мадам все казва, че й било приятно да ме види.