— Това е приятелката ми Ам… исках да кажа Трейси.
Нито веднъж, откакто бе започнало това преживяване с откраднатото тяло, Аманда не се бе чувствала толкова благодарна, че изглежда като Трейси. Направо щеше да умре, ако някой видеше истинската Аманда с такива хора.
— Какво сте намислили? — попита ги Джена.
— Ще изтръскаме „Таргет“ — обясни Слъг и кимна по посока на универсалния магазин. — Някога виждала ли си такова нещо? — попита той и извади от джоба си странно оформен метален предмет.
— Какво е това, някакво оръжие ли? — попита Джена.
Слъг издаде звук като от хъркане, което Аманда изтълкува като неговата версия на смях.
— Не. Нали знаеш онези пластмасови неща, които слагат, за да не можеш да откраднеш стоката?
Сега той гледаше Аманда и тя се почувства длъжна да отговори:
— Това е аларма. Махат я на касата, след като платиш. Иначе се разпищява, когато излезеш от магазина.
— Да, точно. Е, това полезно малко нещо маха пластмасовото. И можеш да си излезеш с половината магазин в джоба.
— Трябва да имаш наистина големи джобове — рече Джена и Аманда не се сдържа и се разсмя, ала явно никой друг не схвана шегата.
— Имам само две такива — продължаваше Слъг, — но ще си ги подаваме. После ще разделим плячката. Ще вляза пръв, за да видя къде са скъпите неща. Връщам се след малко.
Слъг напъха джаджата обратно в джоба си и влезе в магазина.
Аманда се обърна към Джена.
— Те ще крадат ли?
— Да — отвърна й Джена прекалено предизвикателно. — Проблем ли имаш с това?
— Е, противозаконно е със сигурност.
Този коментар накара приятелите на Джена да се разсмеят и Аманда усети как лицето на Трейси се изчервява.
— Ами, мен не ме бройте.
— Пъзла! — подигра й се Джена.
Аманда ни най-малко не я засягаше дали Джена я мисли за страхливка. Онова, което я тревожеше, бе, че това начинание можеше да прекрати бъдещото сътрудничество между тях двете.
— Ето го Слъг — обяви Бъбълс.
Момчето застана пред „Таргет“ и им махна да се приближат. Бъбълс, Скънк и Хари тръгнаха към него, ала Джена се позабави.
— Сигурна ли си, че не си навита? — попита тя Аманда.
Преди обаче Аманда да успее да отвърне, иззад нея долетя друг познат глас:
— Ей, момичета, какво правите тук?
Беше Емили от часа за деца с дарба. Беше сама и носеше торбичка от книжарница.
— Просто се мотаем — отговори Джена.
Емили отнесено заяви:
— Не знаех, че двете движите заедно.
Аманда понечи да отхвърли това твърдение, но стисна зъби.
— Какво си купи? — попита я вместо това.
Емили бръкна в торбичката и извади една книга. Джена прочете заглавието:
— „Аз бях Мария-Антоанета“.
— Била е последната кралица на Франция — обясни им Емили. — Обезглавена е по време на Френската революция.
Джена се закиска.
— Кой е написал книгата? Нейният призрак ли?
— Не, жена на име Лавиния Пушник. Тя твърди, че е била Мария-Антоанета в предишен живот.
Аманда извъртя очи.
— Нали не вярваш на тези работи?
Емили вдигна рамене.
— Аз виждам бъдещето, може би тя вижда миналото.
Сега беше ред на Джена да забели очи.
— Емили, всеки може да види миналото. Това се нарича история. Можеш да я прочетеш в книгите.
— М-м-м.
Емили явно вече не слушаше. Очите й се бяха изцъклили.
— Сега виждаш ли нещо в бъдещето? — попита Аманда.
Емили кимна.
— Някой, който ей сега ще спечели от тотото.
— Честно? — Сега вече Джена изглеждаше заинтригувана. — Майка ми всяка седмица пуска фиш.
— Някой в Канада е — измърмори Емили. — В Торонто… не, в Монреал.
Джена помръкна.
— Ох. Е, добре, трябва да вляза в „Таргет“, преди да изчезнат всички хубави неща.
— За какво говориш? — попита я Емили.
— Джена и приятелчетата й ще крадат — обясни й Аманда.
Изражението на Емили се промени.
— Не го прави, Джена.
Момичето простена.