— О, страхотно! Още една добрячка, която я е страх да наруши закона.
Емили поклати глава.
— Приятелите ти… ще ги хванат.
— Нима виждаш това? — намеси се Аманда. — Наистина ли?
Емили кимна.
Джена не изглеждаше убедена.
— Казваш го, само за да не открадна нещо.
— Не — рече Емили, — така ще стане.
— По-добре е да ги предупредя — притесни се Джена и тръгна към магазина.
— Недей! — викна й Емили. — И теб ще заловят. Ей сега ще се случи.
Джена се поколеба и добре, че го направи. Само няколко секунди след това един униформен пазач излезе заедно с приятелите й — всичките с белезници на ръцете. Групата се скри зад врата с надпис „Охрана“.
— Еха — възхитено каза Аманда. — Как разбра?
— Това е дарбата ми — обясни Емили, но не звучеше особено горда от себе си. — Виждам някои неща. Само че никога не знам какво да правя с това знание.
— Е, благодаря, че на мен ми каза — рече й Джена. — Щяха моментално да ме върнат в изправителното училище.
— Радвам се, че ти помогнах — отвърна Емили, но гласът й вече бе тъжен. — Не ми се отваря възможност често да помагам на хората, основно защото виденията ми невинаги са много ясни. Пък… е, ами то е, както казва мадам — кой би ми повярвал? Просто ще ме помислят за луда.
Аманда съзнаваше, че ако иска всички да вярват, че тя е Трейси, трябва да си затваря устата. Но не устоя и попита:
— Винаги ли си можела да правиш това? Да виждаш бъдещето?
— Когато бях на пет, получих първото си видение. Баща ми излезе от къщи, за да отиде на работа. И аз видях, че щом стигне до края на алеята, друга кола ще се появи на улицата и ще го блъсне много лошо. Но не му казах.
— И случи ли се? — попита Аманда.
Емили кимна.
— Той загина. Не си ли спомняш? Разказвах тази история в час.
— Аз, ъм, сигурно съм отсъствала тогава — смотолеви тя.
Историята на Емили беше ужасна, много потискаща, и на Аманда й се искаше да смени темата. За щастие забеляза един човек в мола, който може би щеше да им се стори интересен.
— Това не е ли новата ни стажантка?
И точно когато и трите погледнаха към нея, младата жена ги забеляза. Помаха им и тръгна към тях.
— Ох, супер! Учител — изръмжа Джена.
Ала стажантката изглеждаше истински щастлива, че ги е срещнала.
— Здравейте, момичета! Какво съвпадение да се натъкна на вас тук!
Емили се запъна:
— Здравейте, госпожице… ъ-ъ-ъ…
— Серена — напомни учителката. — Това е толкова готино! Какво сте намислили?
Ако питаха Аманда, младата жена се престараваше с това „Аз съм ви другарче, а не преподавател.“ Джена също изглеждаше недоверчива. Ала Емили беше любопитна.
— Само си стоим — отвърна тя.
— Толкова съм развълнувана за тази работа — довери им Серена.
Веждите на Джена литнаха нагоре и тя попита:
— Наистина? И защо?
— Ами защото не е само преподаване, нали? Та нали вие сте съвсем различни.
Джена продължаваше да бъде бдителна.
— Какво искате да кажете с това „различни“?
— Няма проблем — успокои я Серена. — Знам, че сте, ами нали знаете, специални. И наистина искам да ви опозная. Като приятели, не като ученици.
— Но ние сме точно такива — намеси се и Емили. — Ученици сме.
Стажантката отметна глава назад и се разсмя, сякаш момичето беше казало нещо невъобразимо смешно.
— Сериозно, момичета, не съм като останалите ви учители. Мадам е много мила и така нататък, но тя е стара. Не можете да й доверявате тайните си. Искам да знаете, че с мен винаги може да поговорите. Можете да ми споделите тайните си, чувствата си.
— На мадам не й харесва да говорим прекалено много за себе си — отново се обади Емили.
Серена кимна.
— Да, това е тъжно, нали? Вероятно ви е някак самотно, че не можете да говорите за онова, което е важно за вас.
Емили закима разпалено.
— Да, така е.
Съученичката им беше ужасно доверчива, забеляза Аманда. Защо му е на някой да разкрива тайните си пред човек, когото току-що е срещнал? Тази жена беше така настоятелна, че Аманда се чувстваше неловко.
Джена явно имаше същите притеснения.
— Аз изчезвам — обяви тя и си тръгна.
— Аз също трябва да си вървя, госпожице… ъ-ъ, тоест, Серена — заяви и Аманда. — Чао, Емили.